Станка Златева: Най-трудно бе да се преборя със себе си | Boec.BG - онлайн медия за бойни спортове
Начало Борба Станка Златева: Най-трудно бе да се преборя със себе си

Станка Златева: Най-трудно бе да се преборя със себе си

Станка Златева: Най-трудно бе да се преборя със себе си
0

Най-добрата състезателка по борба в историята на България- Станка Златева даде интервю за www.dir.bg, в което двукратната олимпийска медалистка говори за живота си след професионалната спортна кариера, като също така прави ретроспекция на блестящия си спортен път.

Какви са целите ѝ, защо името ѝ рядко се появява в медийното пространство и какво иска да предаде на следващото поколение, може да прочете по-долу.

– Напоследък, като че ли, избягваш медийния шум. Защо?

– Когато някой постоянно се появява в медийното пространство, в даден момент на публиката й писва да слуша за едни и същи хора. Мисля, че когато трябва, а и има за какво, тогава е в реда на нещата да се говори за теб, да се появяваш по предавания и т.н. Но ако няма съществен повод, тогава не е нужно да се натрапваш излишно на обществото.

– Около теб не се ли случва нещо, заслужаващо медийно внимание?

– Карам го по старому. Още съм в сферата на спорта – имам клуб по борба в Сливен, в който обучавам деца. Ангажирана съм основно с тях – тренираме и пътуваме заедно. Нямам почивен ден. Все още, обаче, няма такива успехи, заслужаващи да бъдат изтъквани.

Публикувахте от Stanka Zlateva в Петък, 30 септември 2016 г.

– Това, което описа, ли е ежедневието на един петкратен световен шампион, който вече не е активен спортист?

– Да. Имаме по три тренировки на ден с групите. Идва първата, после втората, следват няколко часа почивка, докато дойде и вечерната група на големите, сформирана от различните училища. В общи линии е много по-натоварено от това, един спортист да подготвя сам себе си. Отделно, когато притежаваш зала, възникват и други отговорности, като документите и постоянното тичане по административни задължения. Но няма как. Като оставим това настрани, ходим по състезания, обикаляме различни градове и срещаме нови хора. Това е тръпка както за децата, така и за мен.

– Знам, че пътешествията са ти страст. Успя ли да посетиш всички онези дестинации, за които мечтаеше, когато се отказа от спорта?

– Не… А по-лошото е, че така си правя графика, че и да искам – няма мърдане. Постоянно изскача нещо ново, което трябва да се свърши. Понякога успявам да избягам за малко на почивка в Гърция или Турция, но колкото и да желая да отида по-надалеч и да се разтоваря за около месец, просто не разполагам с необходимото време. Никога не съм предполагала, че графикът на един треньор може да бъде толкова натоварен, а той обвързан със спортистите си денонощно. В един момент се оказваш родител, но е забавно.

– Подготвяш деца, а ти продължаваш ли да тренираш?

– Не. Имам много проблеми с кръста… Но все още ходя на походи и показвам на учениците в залата различни захвати. Само че, не е по начина, по който съм тренирала досега. А и честно казано се чувствам изморена и нямам желание да тренирам.

– Защо предпочете да се върнеш в родния край, вместо да се установиш в София и да отвориш спортния си клуб в столицата?

– Аз съм домошар, който предпочита спокойствието и страни от лудницата. В столицата всичко е пренатоварено, а хората са роботизирани и живеещи за мига. Тук ежедневието тече бавно. Често ходя по тесните пътечки, качвайки се към Карандила и се наслаждавам на природата и покоя.

– Как отпразнува рождения си ден на 1 март?

– Да си призная, изобщо не ми се празнуваше, тъй като бях много заета, а на следващия ден трябваше да пътувам за състезание. Така че вечерта отидох при майка ми в село Крушаре, където хапнахме и пийнахме за здравето ми. Децата от клуба чакаха две седмици да се освободя, за да го отпразнуваме, понеже ми бяха купили подаръци. Накрая, все пак, се получи.

– С какво те изненадаха те?

– Бяха се постарали много! Получих книги, албум с наши общи снимки от състезания, часовник с дърворезба и логото на клуба върху циферблата. Понеже знаят, че съм любител на виното, ми подариха и аксесоари за него – тирбушон и др.

– Личи си, че си спечелила тяхното уважение и обич…

– С тях сме като семейство. Не ги деля и за мен всички са равни. Те самите знаят, че трябва да се разбират помежду си и да си помагат. Според мен е важно първо да ги направим хора, а след това спортисти. Затова работя в тази насока – да бъдат добри.

Публикувахте от Клуб по борба "Станка Златева" – Сливен в Петък, 12 януари 2018 г.

– Ти си не само любител на виното, както спомена, но и производител.

– Човек трябва да има нещо, с което да разнообразява живота си. За мен това развлечение е производството на домашно вино. Навсякъде съм носила хората да опитат от него и засега винаги са ми казвали, че съм се справила успешно. Тази година за първи път направих и бяло вино, което се получи горе-долу добре…

– Предвид силовия спорт, в който се състезава дълго време, гледат на теб като на мъжко момиче… Но близките ти те определят като много емоционален, дори раним, човек. Така ли е?

– Такава съм. Въпросът е от какъв ъгъл ще ме види човек. Ако само четеш за някого и градиш мнение за него от телевизията, например, няма как да го опознаеш. Тези, които са близко до мен, ме познават.

– Кое е качеството, което останалите не могат да видят в теб? Онова, което най-много цениш и не прозира от телевизионния екран.

– Мисля, че съм добър човек. За мен това е най-важното – да уважаваш останалите и те да ти връщат същото, да те зачитат. Никога не съм искала да се правя на някоя, която не съм.

– Някога пречил ли ти е фактът, че си жена в този свят, сочен за мъжки?

– Не. А и вече няма „мъжки свят“, днес жените се развиват във всички сфери, като трупат успехи и стават все по-добри. Ето например, аз съм се състезавала в женска борба, а има жени в дисциплините бокс, вдигане на щанги и т.н. Медицината, авиацията, тежкотоварната, автомобилна индустрия… няма област, в която да няма поне една жена, при това добра в работата си.

– Има ли нещо, което ти е отнел спортът?

– Нищо не ми е отнел, само ми е дал. Запознала съм се с толкова много хора, опознала съм България и света. Ако не беше той, сигурно щях да паса патки или да копая на село. Щастлива съм, че пътят ми ме отведе в спортното училище, откъдето последваха всички резултати и успехи. Първият ми треньор видя потенциал в мен за женската борба, макар тя да не беше още развита. Тогава нямаше толкова момичета и хората гледаха с пренебрежение и недоверие на този спорт, а от 15 години насам жените са тези, които измиват очите на Българската федерация по борба.

– Някога подценявали ли са те?

– Винаги ще се намери някой, който да те подцени. Мъжете изначало подценяват жените. Но, аз лично, никога не съм смятала, че е нужно да се доказвам, защото знам какъв човек съм, какво мога и искам. Всеки има правото да гледа на мен както желае, дори и да ме подцени – това не ме притеснява. Вече съм на етап в живота си, в който съм над нещата.

– Остава ли ти време за домакинстване, между всички отговорности и ангажименти?

– Ами, няма кой да ми чисти, затова ми се налага (смее се). Но, да си призная, обичам да го правя. Пускам силно музика и започвам.

– Спазваш ли някакъв специален режим на хранене?

– Опитвам се, защото тялото на спортиста е свикнало на един начин на живот и е предразположено към качване на килограми, след като спре с интензивната активност. Старая се да се ограничавам доколкото мога… Не ям хляб, намалила съм газираните напитки, но ако нещо все пак много ми се прииска – позволявам си го. Наистина се старая, но съм била състезател в тежка категория и няма как да не наддам. След борбата няма как да стана манекенка, но се надявам да дойде модата на едрите жени, за да сме „вървежни“ и ние (смее се).

– Какъв беше пътят на успеха за теб? Как го определяш?

– Благодарна съм на Господ за него и за това, че ме е срещнал с подходящите хора, за да се стече живота ми по точно този начин. Преживяла съм и съм видяла много – плакала съм, смяла съм се и съм се раздавала до последно… Важното е, че не съжалявам за нищо. Сега всичко, което ми е дадено, се опитвам да го предам и на децата, които тренирам.

facebook.com

– Успехите, обаче, винаги са съпътствани от трудности. Кое е било най-голямото изпитание за теб?

– Да се преборя със себе си. Да се науча да давам не сто, а сто и двайсет процента от възможностите си. Хубаво е да се качиш на първото място на стълбичката, но трябва и да го задържиш, защото след успеха следват и шамари. Всеки иска да те надвие. Тези неща ги знам от треньора си Симеон Щерев, който освен спортист беше и страхотен психолог, научил ме на много. Благодарна съм, че беше с мен през всяка крачка по пътя ми.

– Ако можеше сега да посъветваш нещо онази Станка – назад във времето, какво би било то?

– Ако Станка си беше отворила очите по-отрано и бе започнала да изисква от себе си това, което искаше в по-късен етап, щеше да има още доста медали. Има много спортисти, които са вложили почти същия труд и усилия като мен, но никога не са имали шанса да пробият. Ако не бях срещнала Симеон Щерев, това щеше да бъде и моят случай. Ако можех да се върна назад във времето с този акъл, щях да го потърся много по-рано и да променя редица събития.

– Но зад гърба си имаш не едно световно признание и постижение. Това не е никак малко…

– Да, но срещнах Симеон Щерев, когато бях на 23 години. А преди това колко медала можех още да взема? Много е важно да попаднеш на правилния човек, във всеки един аспект.

– В края на миналата година се включи в училищна кампания срещу агресията. Имаш ли своя лична кауза?

– Децата са моята кауза. Възпитавам ги да бъдат добродушни, да помагат на останалите и дори да отстъпват в конфликтите, вместо да се стига до физическа саморазправа. Не обичам агресивните хора, постигащи всичко със сила. Аз съм на принципа, че каквото даваш, това получаваш. Доброто се връща.

– Не харесваш демонстрацията на сила, но все пак не ти ли се е случвало да ступаш някого извън залата, просто защото обстоятелствата са го изисквали?

– Не, предпочитам мирния подход. Ако някъде съм сгрешила – ще се извиня. Противно на впечатленията на хората за борбата, аз съм човек на правдата и не съм привърженик на споровете.

– През 2013 г. не изневери на традицията и излезе като победител и от „VIP Brother“. Сега, след толкова години, би ли приела отново да влезеш в Къщата, ако ти предложат?

– Трудно бих издържала втори път конфронтацията вътре. В същото време се гордея, че влязох в предаването и бях себе си в него. В такъв формат критиките и оплюването са неизбежни, просто няма как да се харесаш на всички. За мен е достатъчно, че пробвах и видях.

– Дойде ли „принцът на бялото магаре“, както сама го определяш, който да спечели сърцето ти?

– Трудно е… Всички се съсредоточават върху името Станка Златева и гледат на мен с респект и уважение. Явно не са искали да ме опознаят отвъд него – като човек. А очевидно и силният ми характер плаши мъжете. Така че не съм попаднала на човека за мен. Но каквото-такова. На мнение съм, че ще срещна подходящия в най-неподходящия момент и това не ме притеснява. Живея живота си както трябва, пък да става каквото ще.

– Какъв съвет би дала на останалите, градящ се на твоя личен опит?

– Пред всеки човек има трудности и не е лесно да се живее в този свят, особено сега, когато нещата са толкова различни. Всичко се развива с прекалено бързи темпове и изискванията все повече нарастват, но е важно човек да знае какво иска, какво точно му е нужно, за да бъде щастлив. Не трябва да притежаваме всичко на всяка цена.

Остави твоят коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.