Чък Норис: Истински боец или мит?

Едва ли има фен на бойните изкуства или на киното, който да не знае, че Чък Норис почина. Дори бойците от ММА признават величието му в света на бойните изкуства, въпреки че никога не е водил битки, с които сме свикнали. Но на неотдавнашния турнир на UFC в Лондон организацията почете паметта му.

Въпреки репутацията си, Норис никога не се е състезавал в ММА. Той се прославя в състезания по карате в края на 60-те години на миналия век, след което се сприятелява с Брус Лий и покорява Холивуд. И така, Норис истински боец ​​ли е бил, или влиянието му върху света на бойните изкуства е преувеличено?

Норис се запалва от бойни изкуства в Корея, докато служи в армията. Той обучава войници и става звезда в Съединените щати.

Норис израства като затворено дете в бедно семейство: в училище е твърде срамежлив, за да отиде до дъската - изчервява се и не може да говори. Като тийнейджър работи като товарач, издържайки майка си и двамата си братя, изоставени от баща си алкохолик. Мечтае да стане полицай, затова след гимназията се присъединява към Военновъздушните сили на САЩ, по-конкретно към Въздушната полиция. Службата му го отвежда във военновъздушната база Осан в Южна Корея.

Там Норис се запалил по джудо: тренира в тренировъчния център, но две седмици по-късно си счупил рамото след лошо падане на татамито. След като получил контузията, той си взел почивка, но докато се разхождал из града, видял група корейски бойни артисти, трениращи на улицата, които изумили Норис с акробатичните си умения. Те били майстори на танг су до – традиционно корейско бойно изкуство, подобно на таекуондо (което е в основата му), но с по-голям акцент върху ударите с ръка.

Норис открил малко доджо в Осан и започнал да тренира. В началото местните му се подигравали: не можел да изпълнява основни удари с крака, губейки равновесие. Корейските ученици, които тренирали с години, го превъзхождали във всичко. Но той тренирал усърдно - по няколко часа почти всеки ден. Година по-късно той спечелил черния си колан: от втория си опит издържал изпита в Сеул, превръщайки се в първия западняк, който го направил.

Връщайки се в Съединените щати, Норис остава в армията и продължава тренировките си. Когато военните проявяват интерес към тренировките му, той открива клуб по карате в базата. Но на 21 години напуска армията и открива училище в Калифорния с брат си Аарън, който също практикува карате.

Норис си намерил работа в корпорация за производство на самолети и преподавал карате в свободното си време. През 60-те години на миналия век бойните изкуства станали модерни благодарение на войниците, завръщащи се от служба в Азия. Норис не само преподавал карате, но и участвал в неофициални състезания.

През 1964 г. той стартира кариерата си с малък турнир в Солт Лейк Сити. Губи, а след това и отпадна в още два турнира подред. Въпреки тези неуспехи, Норис продължи да учи различни школи, включително джудо и таекуондо, където спечели черни колани.

Пораженията обаче заплашват кариерата му – трудно е да привлечеш ученици, ако не можеш да спечелиш. Но победите скоро идват: Норис печели Националното първенство по карате (1966), Шампионата на звездите (1966), Световното първенство в средна категория (1967) и други титли. През 1969 г. той дори спечели Тройната корона за най-много победи в турнири и е обявен за Боец на годината от списание Black Belt.

Норис се сприятели с Брус Лий след победата му в Ню Йорк. 

Към момента на пенсионирането си през 1974 г., Норис е натрупал рекорд от 65 победи и пет загуби (включително всички неофициални двубои, 183-10). Той е смятан за шесткратен световен шампион и е побеждавал най-добрите каратеки на своето време: Джо Луис, Луис Делгадо, Скипър Мълинс и Вик Мур.

Но е важно да се уточни: шампионатите по карате през 60-те години на миналия век са се провеждали по правилата за точкова борба – бойците са удряли, без да докосват опонентите си, и този с най-много точки е печелил. Целта е била да се ударят определени области от тялото на противника, без да се причинят щети.

Съдиите спирали двубоя след всяко успешно движение, присъждайки точки. Напомняло на фехтовка, но без меч – бойците работили върху скоростта и прецизността. Поради това каратеките от онова време били сравнявани с танцьори, но Норис усъвършенствал стила. Неговите ритници и характерните му въртящи се удари били толкова бързи, че противниците му нямали време да се защитят.

Норис печели множество турнири, но да го наречем шесткратен световен шампион не е съвсем точно. Те не били официални – Норис печели търговски турнири, които организаторите наричали световни първенства. Те обаче привличали най-силните каратеки в Съединените щати, а нивото на конкуренция било високо.

Най-запомнящата се победа на Норис е над Джо Луис през юни 1967 г. на Всеамериканското първенство по карате. Луис, подобно на Норис, се интересува от бойни изкуства, докато служи във войската, не в Корея, а в Япония. Той е морски пехотинец и изучава Шорин-рю, окинавската версия на карате, една от най-старите в Япония.

Връщайки се в Съединените щати, Луис става популярен инструктор, тренирайки лично с Брус Лий. По време на битката си с Норис, Луис е спечелил почти всеки голям турнир в Съединените щати през 60-те години на миналия век и е смятан за голям фаворит.

Норис е смятан за талантлив техник: той разчита на скорост, техника и контрол на дистанцията. Стилът му е неагресивен, въплъщавайки естетиката на пойнт карате. Луис, от друга страна, е застъпвал по-силен стил и е бил физически по-добър от опонента си (той го е надвишавал с 15-20 кг).

Норис и Луис се срещатв Медисън Скуеър Гардън в Ню Йорк. Норис побеждава с малка разлика – една точка – и спечели шампионата. Тази победа се превръща в повратна точка в кариерата на Норис, защото доведе до среща с Брус Лий. Актьорът присъства на турнира и искал лично да поздрави победителя.

Оказа се, че са отседнали в един и същи хотел и двамата останали будни до сутринта, обсъждайки карате и тренировки точно в коридора на хотела. След това Норис и Лий станали приятели и тренирали заедно в продължение на няколко години:

"Бях се борил от 22:00 часа, а вече беше 23:00 часа... Бях наистина уморен, но исках да го опозная по-добре. Започнахме да говорим за философия и техника, а след това взехме такси, за да се върнем заедно в хотела. Продължихме да говорим, затова слязох от асансьора на неговия етаж. Продължихме разговора си в коридора; беше почти полунощ. Но аз свалих якето си и започнахме да тренираме. Когато погледнах отново часовника си, вече беше седем сутринта! Брус беше толкова активен, че ми се стори сякаш са минали само 20 минути. Удивително е, че никой не се обади на охраната на хотела, за да се оплаче от двама луди, които скачат в коридора през нощта".

Срещата се оказва съдбоносна – именно Лий запознава Норис с Холивуд. През 1968 г. той му помага да получи първата си малка роля в „The Wrecking Crew“, където самият той е координатор на каскадите. А през 1972 г. кани Норис да участва в култовата класика „Пътят на дракона“, включваща онази известна бойна сцена в Колизеума.

От началото на 70-те години на миналия век нататък Норис става по-малко активен в карате, фокусирайки се върху киното. Той се пенсионира през 1974 г., когато бойните действия с пълен контакт стават модерни в състезанията.

Колко добър беше Чък Норис като боец? Дори експертите вярват на митовете за него, въпреки че някои от тях са верни.

Тенденцията към пълноконтактно карате в Съединените щати е започната от Джо Луис, който се разочарова от правилата за „ограничен контакт“ след загубата си от Норис. Той вярва, че ударите му трябва да печелят с нокаут, а не с точки. Това дава началото на пълноконтактното карате, а след това и на кикбокса, където ритниците се допълват от удари с боксови ръкавици.

През 1970 г. Луис организира първия двубой с фул контакт в историята на САЩ. Същата вечер той влиза на ринга срещу Грег Бейнс, който е с ръкавици, и печели с нокаут във втория рунд. През 1974 г. Луис основава Професионалната карате асоциация, където става първият световен шампион в тежка категория по правилата за фул контакт (боевете се излъчват по телевизията).

Самият Норис никога не се е състезавал във фул контакт, въпреки че често е наричан шампион по карате  фул контакт. Объркването възникна, защото през 60-те години на миналия век „фул контакт“ често се е отнасял до по-агресивна версия на пойнт карате. Едва с появата на професионалния кикбокс през 70-те години на миналия век, фул контакт започва да се използва за обозначаване на шампионати, където ударите се нанасят без ограничения.

В днешно време мнозина съдят за величието на Норис въз основа на кратки видеа в социалните мрежи. Чаел Сонен, бивш боец ​​от UFC и сега уважаван експерт, във видеоклип, посветен на кончината на Норис, погледна сериозно на битката му от YouTube (краткият клип „Chuck Norris Fights an Undefeated Champion Kickboxer“ има 15 милиона гледания). Сонен призна, че битката е била нагласена, тъй като бойците „се движели твърде добре“.

Сонен и коментаторите се възхищаваха на красотата на битката и на това колко умело Норис хвърли удар с юмрук назад. В действителност битката беше сцена от филма „Силата на единия“ и Норис никога не се е сътезатвал във фул контакт. 

Това е фундаменталната разлика между Норис и Жан-Клод Ван Дам, който се състезаваше в кикбокс с фул контакт, или Долф Лундгрен, който беше европейски шампион по карате киокушин . Те наистина получиха удари в лицето и постигаха нокаути (нокаутите на Лундгрен бяха особено впечатляващи).

Най-бруталната битка на Норис, която самият той разказва в автобиографията си, е срещу Луис Делгадо през 1968 г. Норис си чупи челюстта, а опонентът му – ръката. Боят е бил брутален, както се вижда от лошо заснетите кадри: бойците падат сред зрителите след ритници и не спират напълно ударите.

Понякога това се е случвало дори в пойнт карате – бойците не винаги са успявали да спрат удара навреме. В крайна сметка Норис и Делгадо били откарани в болницата с една и съща линейка. 

Норис не се е бил във фул контакт, но е беше успешен бизнесмен: до 34-годишна възраст е основал 32 училища, а сред учениците му са били дори известни личности. Например съпругата на Елвис Пресли, Присила, която преди това е учила балет, а карате е обичала да тренира на високи токчета, които никога не е сваляла.

През 1990 г. Норис основава собствено бойно изкуство, Чунг Ку До, което се превежда като „Универсален път“. Това е стил, базиран на Тан Судо, с елементи от джудо, джиу-джицу и бокс. Чунг Ку До дори има кодекс на честта, състоящ се от 10 правила, написан от самия Норис.

Но в съвременния смисъл на думата, Норис никога не е бил боец. Той не е участвал в истински битки и битки на турнири, където хората биват удряни в лицето и им се тече кръв. Да, може да е получавал случайни наранявания, но в крайна сметка се е състезавал в съвсем различна форма на бой. В същото време Норис е бил майстор на бойните изкуства на най-високо ниво. Каратето преди фул контакт далеч не е „танц“, а по-скоро интензивна тренировка и истинско състезание.

Норис тренираше и  се усъвършенстваше до смъртта си, потапяйки се в различни школи по бойни изкуства. Когато джиу-джицуто се появило за първи път в Съединените щати, Норис бил един от първите, които го приели сериозно. Той тренира с клана Грейси и получил черния си колан на 75-годишна възраст. Впечатляващо!