„Моето име е Фатих. Аз съм на осем. Обичам мама. Обичам треньора си. Обичам да се боря. Но най-много обичам да бъда щастлив.“
Фатих Емирхан е едно от 60-те хиляди деца, диагностицирани със синдром на Даун в Турция. Сигурно никой, никога нямаше да чуе за него, ако не бе майка му. Есин Тюркмен просто иска синът й да порасне пълноценен човек.
„Винаги съм се възхищавала на силния дух на спортистите. Реших, че, за да дам шанс на Фатих, той трябва да се занимава със спорт, да се почувства приет от връстниците си и да бъде обичан от треньорите“, споделя Есин, която е журналист. Младата жена е кореспондент на агенция „Анадолу“ и не се страхува да разказва историята на своето момче. Целта й е да даде смелост и на други родители като нея да го направят.
Едва 3-годишен, Фатих прекрачва прага на залата по спортна гимнастика в Мерсин. Само след година майка му е принудена да го отпише. Натоварванията не му понасят, става все по-неспокоен и все повече се затваря в себе си. Решена на всичко в името на това да осигури подходяща среда, в която да расте детето й, Есин отказва да се предаде.
И така, докато една такава врата не отваря Али Бурак – един от най-младите и перспективни треньори по борба свободен стил в цялата страна, бивш национал на Турция. Връзката между него и Фатих е от пръв поглед.
„Две усмихнати лица. Очите им се срещнаха и аз видях сина си да се усмихва за първи път от месеци, а срещу него, с най-широката усмивка, която някога съм виждала, стоеше Али. След минута моето момче вече бе в прегръдките на своя спасител“, връща се назад към есента на 2016 г. Есин Тюркмен.
Али започва да се занимава с Фатих ежедневно. Тренира го наравно с всички останали деца в школата. Нито за миг не му минава през ум да го дели. А когато Фатих боледува, посещава го у дома, където тренировките не спират.
„Фатих дава смисъл на дните ми. Обичам го като свое дете. Той е роден да бъде борец. За да държа вниманието му използвам много игри и специфични упражнения, но той е адски послушен и за две години нито веднъж не ми е казал, че е уморен“, възхищава се на малкия си възпитаник Али Бурак.
Още на първия месец след като облича борческото трико Фатих показва невероятен напредък, както физически, така и ментално. Започва отново да говори, толкова бързо и толкова много, че сякаш е държал в запас купища въпроси, които сега задава на един дъх. Фатих започва и да се шегува.
„Има изумително чувство за хумор. Всеки ден се треса от смях с него. Текат ми сълзи от смях. Наскоро, когато се борихме ме погледна и с най-сериозния тон ми заяви: „Али, не мога да повярвам как са те търпели в националния отбор. Та ти си толкова слаб.“
Не всичко върви гладко. Преди година здравето на детето се влошава и той е подложен на сърдечна операция. И там треньорът не се отделя от болничното му легло.
„Трябва да си направя упражненията за гъвкавост.“ Това са първите думи на малчугана след като излиза от упойка в реанимацията. Лекарите са поразени от духа и жаждата му за живот.
„За две години в залата по борба синът ми се превърна в един малък воин. Повярва в себе си, научи се да не се предава, а в крехкото му телце сякаш се всели нечовешка сила. Не аз на него, той на мен ми дава ежедневно кураж“, разказва с гордост Есин.
Кулминацията на тази история настъпва на държавното първенство по борба на Турция. Али Бурак излиза на тепиха в схватка срещу ученика си Фатих Емирхан. Който е бил на състезания по борба знае как жужат трибуните и колко гореща може да е подкрепата на публиката.
Този път обаче публиката замлъква. В залата е тихо като в храм. До момента, в който едно 8-годишното дете, с поставена диагноза като доживотен етикет не тушира своя треньор. Аплодисментите са оглушителни. Следва награждаване и връчване на златен медал.
„Фатих е пример и вдъхновение. Като него имаме хиляди деца. Децата със специални нужди са по-силни и по-мъдри от всички възрастни на света. Аз имам една мечта и тя е обществото ни да ги приеме, а Фатих е най-големия посланик за това“, щастлив е Али – един по-различен треньор.
„Моето име е Фатих. Аз съм на осем. Обичам мама. Обичам треньора си. Обичам да се боря. Но най-много обичам да бъда щастлив.“
P.S. Това са думите, изречени от храбрия Фатих Емирхан пред стотиците зрители в залата по борба, аплодирали го като шампион.
/btv
