Дейзи Ланг пред Boec.BG: Вярвам в българите, ние сме талантлива нация

Името Десислава Кирова едва ли говори много на спортните фенове. От друга страна – Дейзи Ланг, се е превърнала в институция в българския бокс. „Желязната лейди“ владее професионалния ринг в периода 1996-2004 година.

Тя е 2 пъти европейски и 10 пъти световен шампион в професионалния бокс. Записва 19 победи, 7 от тях с нокаут в категория супер петел, а също и в категория супер муха.

Преди да започне кариерата си в бокса, българката е световен шампион по карате – 1995 година и по кикбокс – 1994. Професионално се занимава с бокс от 1996. Оттегли се от големия спорт, когато беше на върха.

Дейзи Ланг даде специално интервю за читателите на Boec.BG, в което си припомня велики моменти от кариерата си, съветва българските бойци и не забравя да разкаже за подвизите си в Холивуд.

Защо започна да тренираш бойни спортове? По свое желание ли влезе в залата?

Всъщност започнах първо да тренирам лека атлетика и исках да се развивам в тази посока, но когато бях на 18 реших, че не желая да се занимавам професионално с този спорт. Бях гледала демонстрация по таекуондо по телевизията и това много ме вдъхнови. Специално източната философия на бойните изкуства. Така започна моята кариера и влезнах в залата по мое желание.

Имаш ли идол/кумир в спорта, който те е мотивирал по време на кариерата ти?

Да, разбира се. Имам няколко кумира, тъй като пътя ми на развитие премина през няколко спорта. Това са: в каратето Чък Норис, в кикбокса Бени Уркуидес, в бокса Оскар Де Ла Оя.

Как една българка си проправя път към върха в Западна Европа и САЩ? Без помощта на кого нямаше да успееш?

Пътят беше много труден и стремглав, а също и много опасен. Имах много вяра в себе си, смелост, вяра в Господ, а също и добри приятели. Когато търсиш нещо, го намиращ.

Изключително съм благодарна и никога няма да забравя моя първи треньор по бокс в България – Бате Милчо (Локомотив-София), който почина на Коледа 2017 година, светла му памет. Много благороден, добър човек. Той беше първият, който повярва в мен и ми показа че боксът е интелигентен спорт. По-важно е да се научиш, да виждаш ударите и защитаваш.

Милчо Милев ми помогна и направи връзката в Германия, след което трябваше сама да си намеря хората, които ми помогнаха да изпълня мечтата си. Благодарна съм на моя немски треньор – Михаел Тим, който ме направи световна шампионка. Мениджър – Уве Греммер, собственика на залата Вилфрид Вайзер, както и „Универсум“, където се промотираха боксовите мачове.

Кое е най-важното качество за един шампион на ринга и в живота?

Необходимо е не едно, а няколко качества в характера на един шампион. А също и късмет, тъй като винаги има риск от травми и това може да прекрати спортната кариера. Това са -вяра в себе си, дисциплина, упоритост, да се учиш от грешките си и приемаш критиката на треньора, който работи с теб. В живота спортът ми е помогнал  много да бъда позитивна, оптимистчна, моят противник тук са житейските проблеми, които трябва да решавам и побеждавам. Най-вече разчитам на себе си.

Коя е най-голямата победа в живота ти? На ринга и извън него.

Това беше, когато за първи път станах световна шампионка по бокс в Дюселдорф.

Тогава бях толкова щастлива, защото мечтата ми се реализира. Друга голяма победа на ринга беше, когато играх за 3-та световна титла с германка. Получих тежки травми и на двата крака в 7-ия рунд и не можех да ходя. Стоях на едно място и само разменях удари, но победих.

Удовлетворението беше голямо. В живота имам много победи. Една от тях бе, когато използвах славата в спорта, за да помогна на болната от левкемия – Анита Оестеман (22г).

Да победи тази коварна болест и да я настанят в подходящата болница. Когато я срещнах за първи път на едно благотворително събиране в Хановер, не можех да повярвам, като изслушах историята й. Лекарите отказали да я приемат в болница заради финансови възможности.

Тогава направих защита на титлата си в Хамбург посветена на Анита, като парите ги дарих за нея, а с помощта на червения кръст всеки фен даде кръв. И аз го сторих след мача.

Медиите помогнаха Анита да бъде настанена в подходяща болница. Бях толкова щастлива, когато тя оживя.

Как би описала чувството, когато разбра, че си приета в „Залата на славата“?

Чувството на световно признание много ме развълнува. Тогава си припомних целия труден път, който трябваше да извървя, за да постигна целите си.

Очевидно имаш интерес към различни бойни изкуства и спортове – ти си шампион по таекуондо, карате, кикбокс и бокс. Но откъде дойде идеята да се занимаваш с филмово изкуство?

Никога не съм смятала, че ще се занимавам и с филмово изкуство. Това стана спонтанно. На моите мачове идваха и много продуценти. Получих покана за участие в екшън и от там се отвори възможност за тази индустрия

Къде ти е било по-трудно – на ринга или на снимачната площадка?

Трудностите са различни. На ринга аз съм „Босът“ – няма кой да ти помогне, от теб зависи как ще свърши мачът. Докато по време на подготовката имаш цял екип, който се грижи за теб. На снимачната площадка ти си зависим от всички хора, както и от осветлението, грима…

С една дума там не си единствен. Накрая искам да обобщя, че ние българите сме много талантлива нация и аз вярвам в развитието на бойните изкуства. Боксът тепърва ще се равива на професионално ниво в нашата родина. Това ще даде възможност на много млади таланти да се доказват, както и да бъдат материално обезпечени за техните успехи! Един от моите девизи е: „Нашата слава не значи никога да ме падаме, а да ставаме всеки път, когато паднем“.

Автор: Станислава Бойчева/Boec.BG