Стоян Добрев е поредното голямо име, което попада в обектива на предаването на БНТ „Зала на славата“.
Първите му стъпки в борбата са в Стара Загора, където живее с родителите си.
„Започнах с борбата през 1978 г. в Стара Загора. С родителите ми бяхме на квартира. Постоянно се борех с момчето, където бяхме на квартира и баща му реши да ни заведе в залата по борба. Бях на 7-8 години. Имах голяма амбиция да вляза в спортно училище. Там ме прие треньора Пенчо Куманов, но Петко Драганов промени моя живот и ми даде насоката, в която да продължа до ден днешен“, разказа той.
Борецът стига до европейския връх в Безансон, Франция през 1995 г.
„Доста чакан миг, въпреки всички трудности през годината. Като стана демокрацията се разби цялата система и смениха треньори. Много експерименти. През по-голяма част от времето трябваше сам да се справям с трудностите с помощта на по-старите и опитни борци. Тогава бях на 23 години и нямах опит. Треньор беше Емил Иванов, който намери точната формула. Тогава се запознах и с моята съпруга Росица, която предсказа, че ще съм първи, както и стана. Първенството бе трудно, както и жребият. Успях да издържа и да покажа техниката си. Беше една мечта, да стана първи“, спомни си многократният медалист.
По-късно печели и европейската титла в София през 1999 г.
„През 1996 г. почина баща ми. Тогава реших, че нямам мотив, за който да продължа. С течение на обстоятелствата продължих да съм в отбора. На Олимпийските игри в Атланта се представихме зле. Бях се отказал и получих контузия в кръста. Оперираха ме и имах мотивация да докажа, че мога да успея, въпреки неуспехите преди това. Станах първи в София пред всички мои приятели и семейство. Това е незабравимо и остава за цял живот“, добави Добрев.
Като треньор на Сърбия извежда своя възпитаник Давор Щефанек до олимпийска титла.
„Исках да стана олимпийски шампион, но не успях. Остава ми като болка и нереализирана мечта. Това обаче ми помогна, за да мога аз да помогна на моите момчета. Постигнах мечтата си като треньор. Като треньор е много по-трудно. До голяма степен държиш съдбата на тези момчета в ръцете си. Започнах случайно с треньорската работа. Стана ми като мисия да помагам на хората“, допълни носителят на златния пояс „Никола Петров“ през 1993 г.
Треньорският му път го води в Сърбия, където става треньор №1 на Европа.
„Знак от съдбата бе да продължа в Сърбия. Спечелихме около 40 медала. Звучи нереалистично, но е истина“, твърди наставникът.
