Тинко Банабаков е един от най-разпознаваемите лица на родния бокс. 26-годишният ни национал се състезава при мъжете вече 8 години, в които е спечелил редица национални и международни медали. Печелил е републиканското първенство на България, има злато от Купа „Странджа“, двукратен медалист от Европейско първенство и четирикратен носител на наградата „Спортист номер 1 на Велико Търново“.
От тази година Тинко влезе и в ролята на треньор в родния му клуб „Ивайло“. Как му се е отразила карантината и затварянето на залите, за разликата в ролите на състезател и преподавател и кога ще можем да го видим отново на ринга, говори Тинко Банабаков за Boec.BG.
Тинко, привет. Къде те намираме?
– В момента съм си вкъщи – Велико Търново.
Разкажи на нашите читатели какво си спомняш за първите ти стъпки в бокса?
– Започнах на 16 години при първия ми и досегашен треньор Евгени Донев. Той е голям специалист и ментор, който винаги търси начини да ме изпитва и прави по-добър. И до ден днешен най-трудно ми е да спра да мисля за бокс и за тренировките.
Състезаваш се вече от 10 години, а от тази вече си и треньор към БК „Ивайло“. Колко по-различно е да си от тази страна на монетата, където ти наливаш знанията?
– Това е естествен процес при всеки човек, който е успял да се развие в дадена сфера – да сподели опита си. Тъкмо това реших да направя и аз. Доста по-различно е от тази страна. Работиш с различни хора, които са на различни нива и имат различни ежедневни проблеми и винаги трябва да действаш професионално. Когато тренираш и се състезаваш мислиш основно за себе си, но когато се опитваш да помагаш и учиш други хора е различно. Трябва да мислиш за много повече фактори, които биха могли да повлияят на техния успех.
Ти сам каза – различни хора, различни нива, различни проблеми. Но какво е нещото, на което се стремиш да научиш всеки, който идват при теб? Било то на ментално ниво или чисто технически за спорта бокс?
– Разбира се, обръщам внимание основно на особеностите за спорта – техника, сила, кондиция и т.н. Все пак хората идват при мен, за да ги науча как да се боксират. От друга страна, чрез личен пример и наставления искам да им покажа, че те са способни на много повече, отколкото си мислят. Често си слагаме ограничения за това на какво сме способни и това не ни позволява да реализираме пълният си потенциал. Една страхотна аналогия научих от една книга – „Can’t Hurt Me“ от Дейвид Гогинс. В нея той казва, че ние слагаме ограничител на мозъка си, както слагаме и ограничител на колите си. Според него действаме само на 40% от нашите способности и когато си мислим, че нямаме повече сили и възможности, тогава сме точно на тези 40%. Това е и причината всеки ден да ги предизвиквам, за да мога да им покажа, че и те могат да ги минават и да се докоснат до истинските си възможности.
За съжаление, 202о-та бе малко по-странна, така да го кажем. Как ти се отрази изолацията психически и физически и как поддържаше форма далеч от залата и от ринга?
– В интерес на истината, за мен не премина много по-различно от нормалното ми ежедневие. За моя радост, живея в къща с двор и успях да си взема всичко необходимо от залата, за да тренирам пълноценно – гири, ластици, щанги. Тренирах си всяка сутрин и следобед, отдадох се по-сериозно на учението и четенето, успях да провеждам тук-там някоя индивидуална тренировка с някой от учениците ми. Да, липсваха ми някои от луксовете на ежедневния живот, но пък цялата тази ситуация ни показа, че всичко може да се преобърне за момент и не трябва да взимаме нищо за даденост. И отново се сещам за една поговорка за точно тази ситуация – когато ти се случи нещо лошо си казвай „И това ще мине“. Същото е и с добрите неща.
Твоят град има богата спортна история, а ти си четирикратен носител на наградата „Спортист номер 1 на Велико Търново“? Как се постига това?
– Предполагам, че хората ще се радват, ако им дам това „магическо решение“, с което се постигат високи резултати за малко усилия. Но истината е, че всичко се свежда до старомодния начин състоящ се от здрава работа, безброй часове, дисциплина, саможертви и най-тежката борба – тази със себе си. Всеки ден да правиш нещо, което не ти се прави, за да станеш някой, когото не си бил.
Да те очакваме ли на ринга през втората половина на 2020 г.?
– Ще отговоря на този въпрос така – най-доброто тепърва предстои!
Ти си един от най-опитните ни национали. Догодина са квалификациите за Олимпийските игри. Правиш ли си такива дългосрочни планове и изобщо има ли шанс да те видим там?
– Винаги ми е било мечта да участвам на Олимпийски игри. За съжаление, олимпийският бокс се превърна повече в бизнес, отколкото в състезание срещащо най-добрите с най-добрите. И това важи както на световно ниво, така и на държавно ниво. Не случайно името на бокса в последните години е така опетнено и дори бе под заплаха от вадене от Игрите. С годините се нагледах на много неща и не бих казал, че с нетърпение ги очаквам.
Следиш ли професионалния бокс и имаш ли любим боксьор?
– Разбира се. Няма как да не спомена Васил Ломаченко и Олександър Усик като мои любимци, а по назад във времето – Ленъкс Люис и Шугър Рей Ленърд.
Три любими песни?
– Труден въпрос… „Lose Yourself“ на Еминем, „Unforgiven“ на Металика и… имам много любими песни, трябва да помисля.
Кое е най-важното качество, което трябва да притежава един боксьор?
– Дисциплина. Да правиш нещо, което трябва, дори да не ти се иска.
