Зад маската на Разрушителя: Анди Зауер за битките на ринга и извън него

Анди Зауер, страшилището на кикбокса, сега предава знанията и уменията си в SENSHI – и се опитва да бъде най-добрият възможен баща

Стъпил на ринга едва на 8 години, изправил се срещу най-великите имена в кикбокса, за да ги победи до един, Анди Зауер е истинска кралска особа на бойните изкуства. Двукратен K-1 MAX световен шампион, сега той е водещ инструктор в тренировъчните лагери на SENSHI и рефер на професионалните бойни гала вечери на SENSHI, и се е посветил да предаде нататък своите трудно спечелени умения. Но зад личността на боеца, прочут с прякора Разрушителя (The Destroyer), се крие човек, борил се с много вътрешни демони, страхове и съмнения.

Връщайки се в България за 26-ото издание на SENSHI (Пловдив, 17 май), в специално интервю за луксозното месечно списание Bulgaria ON AIR The Inflight Magazine Зауер разказва за определящите моменти в кариерата си, за уроците, дошли с успеха, и мисията си да оформи следващото поколение воини.

Автор: Даяна Попова

Започвате да се занимавате с кикбокс на седемгодишна възраст и направихте първата си битка, когато бяхте само на осем. Какво ви мотивира да започнете да тренирате?

Всичко започна заради избора на баща ми. От моя страна това бе несъзнателно решение – но то ме отведе в крайна сметка да стана най-добрият в света. Татко искаше да стана по-издръжлив на улицата. Въпреки че имах много приятели, обикновено аз бях детето, на което отнемаха колелото. Това беше достатъчна причина баща ми да ме насочи към бойните изкуства. Още помня ясно първия си мач. Беше срещу Елиас Бемерийм на 21 март 1990. Не мога да си спомня много за самата битка, но помня видеозаписа от нея – изглеждах тромав и некоординиран. Това, което се запечата най-силно в мен, беше моментът, в който Елиас се отказа. Еуфорията, която изпитах тогава, ме преследваше години наред. Това ми даде причина да продължа, въпреки че почти мразех спорта. Не можех да се откажа от това чувство и със сигурност не можех да разочаровам баща си. Като дете бях чувствителен и несигурен, но кикбоксът ми даде маска, зад която да се крия. Години наред се определях само като боец. Отне ми много време – три години след пенсионирането, за да бъда точен – за да разбера наистина кой е Анди Зауер извън ринга.

Станахте двукратен K-1 MAX шампион. Кои бяха ключовите фактори за вашите победи през 2005 и 2007?

Най-големият фактор беше чистата ми решимост да бъда най-добрият. Имах неудържимо желание да стана „белият воин“, точно като моя герой Жан-Клод Ван Дам в Kickboxer. Гледах този филм толкова много пъти като дете. В крайна сметка станах световен шампион в Далечния изток, но за да стигна дотам, трябваше да извървя един път, изпълнен със страх и напрежение, и носейки непрекъснато маска. Просто следвах философията на Osu, което в Япония означава постоянство и стремеж напред, независимо от всичко. Направих това, което се очакваше от мен, и това ме доведе до върха.

От всички битки в кариерата ви, коя се откроява най-много за вас?

Отне ми дълго време да приема, че всъщност съм добър. Винаги го имаше онзи критичен глас в главата ми, който казваше обратното. Медиите също не помогнаха – мнозина се съмняваха дали имам място в елита. Ако трябваше да избирам, бих посочил моята полуфинална битка срещу Масато Кобаяши през 2005.

Масато беше суперзвезда в Япония и предишен победител в Гран При. Победата над него в собствената му страна, където всички очакваха от него да спечели, ме накара да се запитам: наистина ли съм толкова добър? Или просто ме оставиха да спечеля? Разбира се, това не беше краят. Трябваше да се бия с Буакау Пор Прамук на финала. Той бе решен да поправи „грешката“ да загуби от мен предходната година. Аз вече бях изтощен, носех сериозни травми и ми беше трудно да се фокусирам отново. Загубих този финал, но научих страхотен урок. Върнах се посилен на следващата година и отново спечелих титлата.

На кого сте най-задължен за успеха си? Има ли специален човек, който определи кариерата ви?

Всичките ми победи са благодарение на собствените ми усилия, но и на моя екип. Моят треньор през 2005 ме тласна до предела на възможностите ми, понякога ме докарваше до истински бяс, но това ми даваше допълнителни сили. През 2007 вторият ми треньор, Андре Манарт, вече ме насочваше с ясна насока, помагаше ми да вземам правилните решения в правилните моменти. Разбира се, баща ми изигра голяма роля, както и майка ми, по свой начин. Дори моите съперници и жена ми повлияха на това мое пътуване. Но в крайна сметка винаги съм се борел срещу нещо по-голямо: себе си. Срещу човека в огледалото.

Поглеждайки назад, виждам, че всичко се е случило точно така, както е трябвало. Дори и когато не е било лесно за мен или семейството ми.

Говорейки за съперници, има ли история от вашата кариера, която феновете може да не знаят, но е оказала голямо влияние върху вас?

Много хора не знаят, че старият ми съперник Алберт Краус изигра огромна роля в оформянето ми като боец. През 2003 получих първата си възможност в К-1, а опонентът ми беше Алберт – който беше и мой тренировъчен партньор. Във фитнеса спарингите ни не бяха съвсем приятелски – ступваше ме редовно. Онзи ден на ринга не беше по-различно. Той ме нокаутира. Свестих се унизен, с предпазителя за уста, обърнат в устата ми. Тази загуба можеше да сложи край на кариерата ми в K-1, преди дори да е започнала. Но вместо това взех решение: никога повече няма да позволя това да се случи. Започнах да тренирам бокс, за да подобря защитата си, и тази промяна ме изправи по пътя към спечелването на световни титли.

Вие се оттеглихте през 2021 и сега сте един от най-уважаваните инструктори и рефери на KWU SENSHI. Наслаждавате ли се на тази нова глава в живота си?

Да, много. Но да стигна до тук не беше лесно. Продължих да се бия твърде дълго, вземайки решения въз основа на финансови проблеми и импулсивни избори. Пренебрегнах инстинктите си и в резултат на това понесох ненужни удари – както физически, така и емоционално. Но се поучих от тези грешки. Сега мога да използвам опита си, за да помагам на другите. За мен е чест да бъда част от семейството на KWU и SENSHI, където предаваме знания не само на бойци, но и един на друг. Това е най-хубавото.

Трудно ли беше да се отдръпнете от професионалните състезания?

Абсолютно. В крайна сметка какво друго умеех да правя? Толкова дълго боевете бяха моята идентичност. Носих маската от толкова отдавна, че ме беше страх да я сваля. Какво щеше да остане от мен? Нима просто щях да бъда никой? Отне много вътрешна работа, но в крайна сметка се радвам, че преминах през това пътуване. Всичко се случва с причина.

Говорейки за маски, кой е Анди Зауер у дома?

На ринга бях като самурай – изцяло отдаден на професията си, готов да дам каквото трябва. Извън него си оставах същото малко, несигурно момче. Учтив, услужлив, но все още лишен от вътрешен покой. Сега съм семеен човек, добър модел за подражание, надявам се, и като цяло съм по-щастлив. Все още нося следите от миналото си, но ги използвам, за да помагам на другите.

Поглеждайки назад, кое смятате за най-голямото си постижение – както в спорта, така и в живота?

Най-доброто ми постижение е да бъда най-добрият баща за синовете си, и модел за подражание за тях. Това е най-важното.

Ако можехте да промените едно нещо в миналото си, какво би било то?

Бих искал по-рано да бях разбрал, че времето е ценно и трябва да се изразходва разумно. Бих приел, че не всички хора са добри към теб, и това е нормално. Мъдростта идва с времето.