Борецът Даниел Александров даде пространно интервю в предаването „Код Спорт“ по „ТВ+“. Националът е изправен пред първото си голямо първенство за 2019 година – Европейското в Букурещ от 8 до 14 април. Заедно с Георги Вангелов бяха обявени за най-добрите български борци на турнира „Дан Колов и Никола Петров”, на който се отличиха със златни медали. Александров демонстрира чудесна форма на тепиха и даде сериозна заявка за успешен сезон. Многократният ни медалист говори за приключилия лагер в Грузия, припомни си участието на „Дан Колов и Никола Петров” в Русе, сподели емоционални моменти от кариерата си на борец… и от тази на футболист в ЦСКА!
– Здравей, Дани! Добре дошъл на тепиха на „Код Спорт“! Завърна се от лагер в Грузия и логично първият ни въпрос е в каква форма си? Как се чувстваш преди започващото следващата седмица европейско първенство в Букурещ?
– Засега се чувствам доста добре. Лагерът в Грузия мина много успешно. Имаше много партньори, много различни стилове на борба, в които трябваше да попадна. Знаете, че в състезание, като попаднете на нещо различно е малко по-терсене. Хубаво е да се срещнем по-рано с тези противници. Лагерът беше хубав, кратък – бяхме за десет дни там, но пък за сметка на това беше доста тежък.
– Каква е атмосферата в тези лагери?
– На този лагер бяхме България, Грузия и Казахстан. Атмосферата е доста приятелска. Докато сме на тепиха, сме врагове, а отстрани сме си приятели. Всеки уважава другия. Не се гледаме лошо, няма завист. Не е като на голямо състезание.
– Има ли дебнене? Между другото това е практика вече от десетина години в борбата – на лагерите между много държави да се събират на различни места борците.
– Да, има го и това нещо. Но като отвътре ти дойде ситуацията, не можеш да се спреш да направиш своята коронна хватка. Даже и с треньорите сме коментирали, че това няма да го правим така, а по друг начин. Но като влезеш в ритъма на борбата и в адреналина, не се усещаш.
– С борците на кои страни ти е най-приятно да тренираш? Има ли мегаломания примерно от страна на руснаците? Кои са най-странни за теб?
– Още не съм имал честта да тренирам с руския национален отбор или с представители на Русия. Но усещам добро отношение от Турция, от Грузия, от Армения, като бяхме на лагер там. С Армения беше доста добре, защото и там имаше много силни партньори и различни стилове на борба. Винаги където отиваме, ни уважават и ни посрещат много топло. Дали защото вратите ни отваря Армен Назарян, не мога да си обясня, но ни посрещат много добре.
– Съжаляваш ли, че на финала на турнира „Никола Петров“ тази година в Русе не се срещна с двукратния олимпийски и световен шампион Роман Власов от Русия, който не излезе заради аркада?
– Да, с нетърпение чаках тази среща. Дори преди турнира с треньорите обсъждахме на коя категория ще се боря. Като разбрах, че Власов ще идва тук, си казах, че трябва да го хвана някъде, за да мога да направя една проверка. Десетина минути преди финал разбрах, че няма да се бори. Кофти ми стана. Преди това комуникирахме с личния ми треньор и бяхме направили добра стратегия специално заради него, защото той е най-добрият в категорията. А за да станеш най-добрият, трябва да подобриш най-добрия. За мен това е мотивация и постоянно искам да хващам най-добрия.
– Смяташ ли, че беше готов за тази битка?
– Дали съм бил готов или не, не мога да кажа, но много я исках. Знаех как трябва да си построя срещата, но уви. Надявам се, живот и здраве, сега на европейското да се хванем пак!
– Този път беше от другата страна, защото винаги водеше агресивен стил на борба. С превръзка като „кървавия гол“ на Гонзо си печелил много срещи. Винаги ли си се борил така и смяташ ли да променяш нещо в стила си?
– Не знам. Този стил се изгради постепенно в годините, защото борбата стана много затворена и много силова, издръжлива. Понякога има ситуации, в които противниците навеждат главата, както и ние. Така се получават такива удари и аркади. Коментирахме с момчетата, че дори боксьорите излизат с по-малко аркади, отколкото ние от тепиха! Кофти е, но не мисля да си променям стила на борба. Просто трябва да изчистя още някои грешки, защото на голямо първенство това може да ми коства много.
– В кои страни си се впечатлявал най-много от добро отношение към борбата? В женската например са респектирани от Япония, в свободната от САЩ, Русия и Иран…
– Аз виждам Русия, Иран, Турция, Казахстан. В класическата борба много дръпнаха всички страни. Дори едни румънци, които преди не ги зачитахме, вече и те трупат медали на големи състезания.
– А скандинавците?
– Също. Борбата много се развива, което мен лично ме радва, защото нашият спорт е сред най-старите.
– Досега много малко не ти достигаше за голям финал – имаш бронзови медали от големите първенства. Готов ли си да направиш крачката към Токио 2020 и колко се крие зад малкото, което не ти достига?
– Колкото е малко, толкова е и голямо – така казва моят треньор. Мисля, че времето вече е дошло и нещата, които малко са ми куцали по време на тренировките, вече съм ги наваксал. Малко късмет ми трябва и да си повярвам. Смятам, че съм на път да направя тези неща, защото след всяко състезание трупам повече опит и самоувереност. Тази година ми тръгна добре. От турнира в Хърватия се върнах с отличие, сега от „Дан Колов“, от републиканското.
– Свалянето на килограми голяма мъка ли е за теб? Доколко доближи постижението на твоя старши треньор Армен Назарян, който се стопяваше с между 10 и 12 кг на голямо състезание?
– Може би още 20 години трябва да се състезавам, за да се доближа до неговите сваляния. И аз съм имал тежки сваляния, но не мога да се сравнявам с него. Не мога да си представя как е правил това нещо. За олимпиадата в Рио свалих 11 кг, но тогава правилникът беше друг. А сега още от самото начало – от миналата година съм на режим. Храня се по програма, за да мога да смъквам по-лесно килограми.
– Сега за Букурещ колко ще трябва да свалиш?
– Шест килограма, което е горе-долу приемливо.
– Малко ни объркваш с „танца“ си от една категория в друга – от олимпийска в неолимпийска, след това пак в олимпийска. Имаш ли вече твърд план за състезанията в коя категория ще се изявяваш по пътя към Токио?
– Решили сме сега да участвам в олимпийската категория на европейското, също и на световното. Да не ми се натрупат много сваляния на килограми и да ми отнемат от силата, която ми трябва. Разбира се, до преди световното ще участвам и на други състезания и ще играя на 82 кг, която е неолимпийска. Пък аз гоня олимпийски медал, така че се надявам за световното, живот и здраве, да сваля добре килограмите и да взема квота за олимпиадата.
– Кое е най-трудното за достигане на световна класа в борбата?
– Упоритостта и увереността в самия себе си. Ако не вярваш в себе си, не знам как ще пробиеш на големия тепих. Също ако не се влагаш във всяко едно нещо, за което мога да гарантирам не само за себе си, а и за моите колеги. Виждам в тях, треньорите и близките ми подкрепа и желание да постигна големи резултати. Някак си като отида на голямо състезание, не се получи и се размина на косъм с медала, ме боли и направо ме е срам да се покажа пред медиите и да се прибера вкъщи. На световното не можах да се класирам добре, запалих колата и си отидох на село за една седмица, изключих телефоните. Беше ми гузно, че не съм се представил на ниво.
– Идвало ли ти е в такива моменти да кажеш: „Край! Спирам с борбата!“?
– Да, идвало ми е. Особено след олимпиадата. Отидох на игрите в Рио с много големи надежди. Исках да взема медал, чувствах се готов и уверен в себе си. Но като стана фаталната среща с унгарския представител – след това той загуби, не ме изведе да се боря за репешажи, след което много се отчаях. Казах си: „Край! Явно до тук мога, не мога повече да се развивам и трябва да спра! Няма смисъл само да излагам себе си и моите близки и някак си да срамя България!“. Но треньорът ми, приятелката ми и приятелите ми доста ме амбицираха – „Още малко, още малко, поне до Токио!“ Много съм благодарен на г-н Гриша Ганчев, който много ни помага с момчетата. Ако не е той, много е трудно, а той винаги стои зад нас и изключително много съм му благодарен.
– Ти си първият медалист на България от Европейски игри – планираш ли участие в Минск през юни?
– Първо искам да мине европейското първенство, да видя как се чувствам и ще решим с треньорите.
– Как започна с борбата? Изкушаваха ли те с други спортове?
– Много е интересно, че преди да започна с борбата, играех футбол в ЦСКА. Имаше един коледен турнир в Дупница. Отидох да гледам, даже не знаех, че се казва тепих. Гледах как едни хора се хвърлят, търкалят се. Стана ми интересно, отидох в залата. На следващия ден ме заведоха на изпит в Самоков, приеха ме и от футбола продължих с борба. Много е странно как така стана.
– Структурата ти е на футболист, а не на борец…
– Ами, доста често ме бъркат. (смее се)
– И си лидер на местния аматьорски отбор на Дупница.
– Да, но сега нямам време от лагери. Но в свободното време много обичам да играя футбол. Събираме се с приятели, много ни е разтоварващо и забавно.
– Откъде идва прякорът ти Скейтъра?
– Като малък си счупих ключицата. Пред залата по борба имаше една скейт рампа. Винаги отивах по-рано и докато чаках да отключат залата, тичах по рампата нагоре-надолу и така паднах. Обличах се малко като скейтърите – с широки дрехи и оттам ми остана прякорът. До ден-днешен, ако питате някой в Дупница дали познава Даниел, ще каже „не“. Но ако кажете за Скейтъра, 100% отговорът ще е положителен.
– За какво мечтаеш?
– За олимпийски медал. Това е цел, която има краен срок. Надявам се да успея да взема отличие в Токио.
