Легендарният Валентин Йорданов: Навремето нямаше пликове, само поздравителен адрес и уважение от хората

Най-титулуваният български шампион Валентин Йорданов говори ексклузивно за предаването „Код спорт“ по ТВ+. Той е рекордьорът ни по титли от големи първенства в олимпийските спортове. Олимпийски победител от Атланта’96, седемкратен световен и 7 пъти европейски шампион. Носител на общо 21 медала от големи първенства, отвоювани уникално в 16 поредни години. За него в най-древния спорт казват, че за борбата той е като Меси и Марадона взети заедно във футбола. И неслучайно го коронясаха за борец на века в свободния стил на церемония пред близо 20 хиляди души в Иран. Миналия месец той даде път на младите и не се кандидатира за нов мандат като президент на Българската федерация по борба. За историята ще останат 18 години управление със средно по близо 10 медала от големи първенства за България.

– Вальо, здравей! В наскоро излязлата книга за теб в главата „Детство“ виждаме едно дете сред цветя и изведнъж – борба. Също и порутената заличка, която по-късно с брат ти Иван реновирахте. Какво си спомняш за началото?
– Прекрасно детство в родното ми село. Няма нищо по-хубаво. Брат ми се занимаваше с борба и той е главният виновник да стигна дотук.

– За да не те откраднат от футбола и хандбала?
– Имаше такива моменти. Играехме като деца футбол и хандбал в училището в Сандрово. Беше такъв период, че 90% от децата се занимаваха с някакъв вид спорт, в това число и аз. Играех футбол, както и хандбал, също и лека атлетика. Бягали сме по поляните и стадионите. Хубави години!

– Следва глава „Роден край“. Къде се чувстваш най-добре – в родното Сандрово, в София, във Филаделфия или пък на друго място?
– Аз съм гражданин на света, пътувам много. Хубаво ми е в моя роден край при семейството и близките. Приятно ми е, когато съм сред брат ми, майка ми, племенниците, приятели. Така се зареждам с енергия за следващите дни и седмици.

– Помниш ли първите посрещания под девиза: „Нас ни задоволява само едно равнище – световно и олимпийско! Да посрещнем нашия шампион!“? Изминаха 35 години от първия ти златен медал. 
– Толкова ли станаха? 35 години… Хубави моменти. Това време беше добро за българския спорт. Не мислехме за много неща. Беше по-организирано, но пък тогава нямаше материални награди. С малки неща се задоволявахме. Получавахме само едно признание от хората. Пазя си всички трофеи и награди. Много поздравителни адреси ни даваха по това време. За европейска титла само един поздравителен адрес и това е. Пликове нямаше, нищо допълнително. Но хората ни уважаваха, почитаха ни и ни приветстваха. Спомням си в моето село ме чакаха на площада да се прибера. Имаше красиви моменти. Хубави спомени.

– Стигаме до главата „Червен рицар“. Как стигна до школата на ЦСКА?
– ЦСКА ми е любимия клуб толкова години. Първите ми стъпки и първите ми големи титли са в този клуб. След училище влязох в казармата на ЦСКА през далечната 1978 година. В ЦСКА влизаха най-добрите спортисти на България по всякакъв вид спорт. Попаднах в тяхната школа и останах там до 1992-93 година. Имам много титли за ЦСКА – републикански, балкански, европейски, световни.

– Четири световни и седем европейски титли в ЦСКА.
– Да, но също и много медали, втори и трети места на световно и европейско.

– Десетилетия наред те определяха като жива реклама на борбата и магьосник на тепиха. Вродено ли е това? Учи ли се? Как се случваха всички тези твои хватки, за които специалистите казваха, че не могат да се повторят?
– Може би съм имал талант да творя на тепиха. Идваха ми от само себе си тези хватки. Имах чувство как да изляза от всяка една ситуация. Това ме е карало да поемам такъв риск. Много хватки съм показал на света. За съжаление няма традиция в световната борба да кръстим някоя хватка на даден състезател. Правило ми е много добро впечатление като чуя някой да казва, че еди кой си е направил тази хватка. На много места, когато видят някоя хватка, която аз съм правил преди време, се сещат за мен и това ми доставя удоволствие.

– А от всички тези фамозни изпълнения, не е ли №1 тази на световното в Истанбул, когато прескочи монголеца, мина зад него и той се озова в туш?
– Е, има много такива моменти. Спомням си тази среща. Никой не очаква в такива ситуации да излезеш победител. Прескачах съперник, но не само него. Правил съм го и на един много известен олимпийски и световен шампион Такада. Има много интересни ситуации и хватки.

– Такада сега е в организационния комитет на олипиадата в Токио през 2020 година.
– Смятам, че олимпиадата в Токио ще бъде много добре организирана. Бил съм няколко пъти в Япония. Добри организатори са, имат добра школа по борба. В момента женската им борба е много силна и смятам, че ще успеят да вземат много медали на тази олимпиада. Да се живи и здрави да отидем да гледаме.

– Ти си рекордьор по титли в българския спорт – олимпийска, седем световни и седем европейски. Не по-малко изключително е как в 675 срещи имаш само 8 загуби и нито една с туш. 
– Трудно е да се отговори. Моят стил беше хазартен, но винаги печеливш. Точно това искам да обясня и на нашите състезатели, че трябва повече да атакуват, да са по-агресивни на тепиха. Така взимаш повече точки и имаш по-голям шанс да победиш. Неслучайно са казали, че атаката е най-добрата защита. Може би това, че винаги съм бил атакуващ състезател, ми е носело успехите. А защо не съм губил с туш? Винаги съм гледал да съм отгоре.

– Минаваме на американския ти период. Малцина знаят, че когато Джон Дюпон те покани в „Foxcatcher”, вече се беше отказал от борбата. На 30 години се беше ориентирал към треньорската професия. Лесно ли реши да се завърнеш?
– Точно тогава, в началото на 1990 година, станах старши треньор на ЦСКА по борба на мъжете. Стана така, че получих покана от Щатите и по-точно от Дейв Шулц. Разговарях с него и ми отправиха предожение да отида за известно време в клуба „Foxcatcher” и да помогна в тренировъчния процес. Това беше един от най-добрите отбори по борба по това време в САЩ. Така се озовах в Щатите. Не съжалявам, че отидох там. Бяхме едно много голямо сплотено семейство от млади хора. Имам много добри спомени. За съжаление се случи тази трагедия, но не ми се връща към този период. Тази трагедия ни раздели и бе приета тежко от всеки един от нас.

– Остана ти олимпийска и три световни титли от този период. 
– Условията бяха прекрасни. Заминах със семейството си. Започнахме да тренираме. Там има много примери за треньори в колежите, които се борят на олимпиади и световни първенства. И на мен ми се случи същото и така продължих със спортната кариера. Имах и няколко предложения от България. Неслучайно се борих и за „Славия-Литекс“. Тогава Гриша Ганчев също ми предложи да остана в борбата и да спасяваме спорта. Благодарение на него продължих да печеля титли не само за България, но и за себе си.

– В света на борбата говорят, че „Foxcatcher” са те поканили като най-техничния борец на планетата, а при първите тренировки твоите колеги са спирали да тренират и повече са гледали ти какво правиш.
– С националния отбор участвахме на един турнир в Ню Йорк, Филаделфия и Маями.  Направихме двустранна среща през 1987 година между „Foxcatcher” и България. Уникална двустранна среща с най-добрите от България и от Америка. Беше представителна. Може би и преди това са ме забелязали, но бях поканен като един от най-техничните в света. Идваха треньори от различните краища на Америка, както и много състезатели, за да разучават стила ми. Влизах в залата, а те не ме пускаха на спра. Един след друг се въртяха насам-натам само и само да се докоснат до мен и да се борят с мен.

– Малцина знаят и за онази история, че си изпуснал самолета за Питсбърг за мача на света и директно от аерогарата отиваш в залата и излизаш за среща. Помниш ли това?
– Разбира се. Две-три години правихме среща на отбора на света срещу отбора на Америка. Взимахме по някой лев, защото дотогава  нямаше никакви парични премии. Аз бях от отбора на света. Две от срещите бяха в САЩ и две в Русия, след което идеята пропадна. Взех си самолетен билет, тръгнах сам за САЩ. Сутринта имаше мъгла на летището и полетът закъсня. Летяхме София – Цюрих – Ню Йорк – Питсбърг. Изтървах връзката между Цюрих и Ню Йорк и трябваше да летя на другия ден. Билетът ми беше изпратен от организаторите и така беше направен, че като кацна минаваме кантара и след това е срещата от 18:00 часа  „Питсбърг Арена“, най-голямата зала по това време. С отлагането на полета, трябваше да кацна в 18:00 часа в Питсбърг, точно когато започва срещата. Обадих се да попитам дали ще ме изчакат, защото няма да мога да мина кантара. Казаха само да си пазя килограмите и че ще ме премерят като кацна. Преспах, на другия ден летях до Ню Йорк, оттам на друг самолет за Питсбърг. Представител на организаторите ме чакаше на летището и директно отидохме в залата. Премериха ме, взех трико от Сергей Белоглазов, облякох го набързо, излязох и за две минути всичко приключи. Един български арменец ми казваше: „За първи път виждам българин за две минути да изкара 10 хиляди долара.“

– Имаш ли си любима титла от седемте световни?
– Всичките са ми любими и са спечелени с много кръв, пот, лишения и мъка. Може би най-мила ми е първата световна титла. Всяко първо нещо е най-ценно. На стълбичката бяхме наредени четири-пет световни шампиони в тази категория в Киев през 1983 година. Там бяха и Белоглазов, Асакура, Райхелт.

– Никой не очакваше, че Анатоли Белоглазов ще загуби у дома си.
– Точно така. Белоглазов беше олимпийски шампион през 1980 година, световен шампион няколко пъти. Голямо име в световната борба. Но там бяха и много други медалисти от последните няколко години в тази категория.

– След спечелени седем европейски титли през 1991 година спонтанно ли реши да не се състезаваш повече на континентални шампионати и да дадеш шанс на твоя съотборник и конкурент Иван Цонов да се изяви на европейската сцена?
– Иванчо е един прекрасен човек. Много добър мой приятел. Бяхме в една категория дълги години, а нашия спорт има един участник в дадена категория. Много години бях първи избор на България, а Иван Цонов бе в сянка. Радвам се, че получи този шанс да участва поне на европейските първенства и взе немалко медали и титли за България. През 1988 година заради мен свали на 48 кг и влезе в долната категория. Взе сребърен медал на олимпиадата. Добро момче е, добър треньор. Радвам се, че продължава да бъде в българската борба. Има какво да покаже и какво да даде на спорта, както и да научи българските състезатели.

– Откога не си се качвал на кантар? 
– През няколко месеца стъпвам на кантара да проверя как са нещата. Стряскащо е, когато в този час и в този ден трябва да си точно толкова килограма. Имам случай, че за 50 грама са ме връщали и съм стоял половин час в сауната, за да мина кантара.

– Беше се специализирал колко капки в сауната колко грама са.
– Бях доста наясно с тези неща. Много такива случаи съм имал. Бягал съм крос по парковете, напуквали са ми се устните от обезводняване. Стоели сме доста време в сауните, броели сме си капките. Тези неща не се виждат отвън – откъде сме минали, за да стигнем върховете. Във всяка една професия има такива лишения, но в борбата са доста.

– Как издържа на напрежението на олимпийските игри в Атланта, когато вече беше на 36 години?
– Психологическото напрежение е голямо. Особено на олимпийски финал, на последно първенство и на 36 години. Напрежението беше огромно и гледах да го намаля по всякакъв начин. Събирахме се с колеги и приятели. Не е само да си тренирал, да си свалял килограми и да си по-добрият, но важна роля играе и напрежението. За да ти стават хватките, да можеш да побеждаваш, трябва да си по-спокоен.

– В Иран ти дадоха огромна купа за борец на века и стотина фена те нападнаха, за да откъснат от дрехите ти…
– Това също е един приятен спомен. В Иран са известни с това, че са много големи фенове на борбата. Спорт №1 в Иран е борбата.  Имат много добра борцова школа, познават много добре личностите в борбата, както и хватките, срещите до детайли.

– Стигаме до глава „Семейна крепост“. Знаем колко е задружна твоята фамилия. Децата ти се занимаваха със спорт, но не професионално. Съжаляваш ли за това? С какво в момента се занимават Ирина и Янчо?
– Янчо е треньор по борба. За съжаление много рано му свърши спортната кариера. Имаше качества и талант, но не всеки може да удържи на трудностите, през които трябва да премине всеки един спортист. Нямаше търпението да изчака. Съжалявам, че не можах да го накарам да продължи със спорта. Неслучайно преди няколко месеца си призна, че съжалява, че не е продължил. Работи с деца, познава всичко, интересува се много от спорт, не само от борба. Изненадан съм, че добре познава всички спортисти, силните и слабите им страни, което е важно за един треньор. Дъщеря ми живее в Щатите, работи в един университет. Идват си в България, но работата им е в САЩ. Добри деца са.

– Близо 19 години беше начело на най-успешния български спорт. Рапортува на държавата със 153 медала от големи първенства, средно по 10 на година. Съжаляваш ли за нещо пропуснато? Доволен ли си? Правиш ли си равносметка?
– Винаги съм бил доволен от постигнатото като състезател. Като ръководител винаги съм искал повече. Сигурно е можело и повече. Давал съм максимално борбата да остане спорт №1, да спечелим най-много медали. Правил съм всичко възможно да се гордеем, че сме българи, феновете да се радват, че имаме успехи. А един успех обединява нацията. Мисля, че съм доказал през това време, пък и историята ще покаже с какво съм допринесъл за българския спорт и за борбата.