Размисли за същността на учителството в бойните изкуства и отвъд.
от Такуя Футаеаку
В един свят, в който карате се практикува от милиони по цялата планета, думата Шихан (師範) все по-често се среща, но все по-рядко се разбира в дълбочина. Време е да се запитаме отново какво всъщност означава този термин — не само за себе си, но и за това поколение.
За да стигнем до същността на Шихан, трябва първо да разберем Сенсей.
Тази дума, позната на мнозина, се състои от два йероглифа:
- 先 (сен) – „напред“, като някой, който идва преди нас;
- 生 (сей) – „да живея“, като някой, който е преживял нещо.
Събрани заедно, Сенсей не е просто „учител“. Това е човек, който е поел по пътя преди нас — някой, от когото избираме да се учим с уважение. В Япония, този термин се използва не само за учители, но и за лекари, адвокати, майстори на изкуства — хора, които не просто знаят, а носят знанието с достойнство и дух.
Шихан е термин, запазен за пътища, които съчетават умения и духовно израстване — като карате-до (空手道), кендо (剣道), джудо (柔道), садо (茶道), шодо (書道).
- 師 (ши) – „учител“, „водач“, този, който предава не само техники, а и сърце.
- 範 (хан) – „модел“, „пример“, чийто живот сам по себе си е урок.
Когато казваме Шихан, не говорим просто за майстор или инструктор. Говорим за човек, който въплъщава пътя – човек, чието поведение, присъствие и дух са част от обучението.
Да бъдеш Шихан не е роля, която се ограничава до залата. Това е постоянна практика. Всяко движение, всеки избор на думи, начинът, по който влизаш в стая или изслушваш друг човек — всичко това е част от пътя.
В тази връзка, не мога да не се сетя за една сцена от филма „Карате кид“. Г-н Мияги казва:
„Няма лош ученик, има лош учител.“
Тази реплика не е просто морализиране. Тя носи истина, която всички ние, практикуващи бойни изкуства, трябва да си повтаряме. Учителят не само инструктира, той отразява учениците си.
Г-н Мияги казва още нещо:
„Урок не само по карате. Урок за цял живот.“
Каратето не е просто техника — то е средство за преоткриване на себе си. Движенията, дисциплината и формите (ката) са само външни проявления. Истинската тренировка е вътрешна.
Аз самият често съм се улавял да преосмислям какво означава да бъдеш „пред“ другите. Да си видян. Това носи не само отговорност, но и риск — рискът да спреш да се питаш: Тренирам ли със смирение? Или просто демонстрирам сила?
Моментът, в който спрем да задаваме този въпрос, е моментът, в който се изгубваме.
Има един страх, който пазя дълбоко в себе си. Не страх, който парализира, а страх, който ме държи буден и честен. Страхът, че колкото по-„експерт“ ставаш, толкова по-малко хора ти казват истината.
„Този начин на говорене не е мил.“
„Този метод вече не работи.“
„Това, което каза, няма здрава основа.“
Тези гласове започват да заглъхват. И ако не внимаваме, можем да се превърнем в модели за нещо вредно — без дори да го осъзнаем.
Затова искам да пазя този страх. Страхът да не се превърна в Шихан, който е спрял да слуша.
Това е въпросът, който не трябва да спираме да си задаваме.
Бъдещето на бойните изкуства не е в състезанията, титлите или новите стилове.
То е в хората, които въплъщават пътя с искреност, с уважение и със съзнание, че все още има какво да учат.
И с този въпрос и с този страх в сърцето си —
Ще продължа по пътя си.
— Такуя Футаеаку
