Петър Лесов: Кубрат не беше подготвен за мача с Джошуа

Боксовата легенда Петър Лесов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той знае какво е усещането да си най-младият първенец от олимпийски игри в България по това време, след като завоюва безценното злато едва на 19 години. Два пъти се качва и на европейския трон, три пъти ликува в турнира „Странджа“, а във визитката му блести и световна титла за младежи. Постига редица успехи и от другата страна на барикадата – като треньор.

– Здравейте, г-н Лесов! За втори път се качвате на ринга на „Код Спорт“! През 2020 г. една пандемия нокаутира света – вие в какви отношения сте с нея?
– За съжаление, а може вече да е и за добро, и аз го изкарах, а оттам и доста тежка пневмония, но сега съм здрав. Започнах да държа лапи, да играя бокс и се чувствам добре.

– Също през 2020 г. отбелязахте 60-годишен юбилей – каква е равносметката? С какво най-много се гордеете и за какво съжалявате?
– Доволен съм, че постигнахме доста успехи. Треньор съм на Станимира Петрова, на девойки и на момичета. Взехме медали, Станимира стана два пъти европейска шампионка, бронзова медалистка, взехме Купа „Странджа“, имахме добри успехи. Доволен съм от това представяне. За тези 60 години дано съм станал по-умен и по-опитен! Съжалявам само, че точно преди квалификациите бяхме в супер форма. Така се случи, че в 18 часа правехме тренировка и дойде един грък, който ми е приятел и каза: „Спри!“ Защо? Приключва се със състезанията. Събрахме си багажа, прибрахме се и не можахме да участваме. Този COVID-19 засега уби на много хора мечтата, но мисля, че ще преодолеем всичко и ще продължим. Дано да няма по-тежки случаи, да се състои олимпиадата, да можем да извоюваме право и да участваме там.

– Най-тежко сте го преживявали, като ви казаха, че няма да има Лос Анджелис…
– Така е. Но тогава още не знаех какво представлява хепатит. Бях в болница и казах на доктора: „Давай, режете дроб, каквото и да е! Аз трябва да участвам на олимпиадата!“ А той отвърна: „За теб олимпиадата свърши!“ Беше голямо разочарование. Преди това през 1983 г. играхме САЩ и България и аз бих този, който стана олимпийски шампион, а точно преди това взех Купа „Странджа“, бих световния шампион – кубинец и бях в супер форма. Надявах се да взема поне още един медал, независимо какъв. За съжаление – съдба…

– За България топ спортното събитие бе дуелът на Кубрат Пулев с Антъни Джошуа – какъв е вашият анализ? Къде сбърка Кобрата? Толкова ли е голяма разликата между двамата?
– На ринга се видя, че разликата е хем голяма, но за мен е повече, че Кубрат не беше подготвен за тази среща. Беше и на „Дианабад“, тренира, гледах го. Мисля, че нивото на подготовка беше слабо. Доколкото разбрах той тук игра един спаринг с Белберов, един с кубинеца и с някакъв украинец, който не е някакъв фактор. Трябваше да направи доста спаринги с някои по-силни боксьори. Но може би точно тогава се е разболял от COVID-19. Това не знам, но за мен подготовката не беше на ниво.

– Джошуа и Тайсън Фюри се очертаха като властелините на бокса към този момент – на кого отдавате предпочитанията си?
– Честно да ви кажа, Джошуа не ми хареса чак толкова. Като го нападнат, се чуди какво да прави. Фюри е хитър боксьор, използва всичко. Дори скоро във „Фейсбук“ някой беше казал, че Джошуа ще го нокаутира. Аз казах, че ще издържи и може и да го победи.

– Няколко месеца остават до олимпийските игри в Токио – на колко квоти реално можем да се надяваме? В Рио през 2016 г. боксьорите на Узбекистан, Куба и Франция обраха медалите – и сега ли представителите на тези страни са големите фаворити?
– Разбира се. Там може би още се действа по старата система, която за мен е най-добрата. Вървят доста добре и може би ще е така.

– България има четирима олимпийски шампиона по бокс в историята – Георги Костадинов, Ивайло Маринов, Даниел Петров и разбира се, вие. От настоящите национали виждате ли някой с потенциал да донесе пето злато за страната ни?
– От мъжете не знам какво ще стане с кубинците, на които доста се разчита. Даниел Асенов има голям шанс, Радослав Пантелеев. Могат да се преборят. Даниел може би и за първо място, а Радослав да влезе в медалите. Много се надявам за Станимира Петрова и може би Стойка Петрова, която е много опитна, хитра състезателка. Могат да се борят дори и за златен медал.

– Много сте говорили за вашия олимпийски връх в Москва преди четири десетилетия. Разкажете нещо зад кулисите, което все още е останало скрито за широката публика – как отвяхте конкуренцията на 19 години?
– Преди това станах световен шампион за младежи и бяхме на подготовка в Куба. Бях станал 58 кг и старши треньорът Кирил Мацулов каза: „Ти си тежък и ще си играеш с тежки.“ И ме пускаше с двукратния олимпийския шампион Ерера, все с олимпийски шампиони. Приятели сме, работихме заедно една година. Скоро му изпращах фланелки от „Странджата“, че той е два пъти олимпийски шампион, но не е ставал първи на „Странджа“. Докторът ми разправя, че се разплакал, много се радвал. Водил съм го и вкъщи на гости, но тогава още не ме познаваха. Първо горе-долу играех с тях, след това ме пребиваха. Не бях тренирал шест месеца. Казах си: „Какво ми пука, като играя с тези шампиони!“ Тежко изкарах световното, макар че всичките ги бих с 5:0 гласа, но ми беше доста трудно. Имах доста международни срещи. Насред Полша бих световния шампион Хенрик Средницки. Него го слагаха, че ще стане шампион. Викам: „А, аз него съм го бил!“ Почти леко изкарах олимпиадата. Единствено, когато играх за медала с Роман, само него го бих с 4:1. Беше ми малко трудно, бях го подценил. Дори се срещнах със Средницки преди да играя. След като загуби, почна само да си пие водчицата и ми вика: „Я, ела малко! С кого ще играеш?“ С един мексиканец, но го гледам в дрехи на нищо не прилича. Каза ми, че няма да имам проблеми, но имал три срещи и три загуби. Викам: „Как ще имаш три загуби от този? Пък аз не гледах и противниците какви са!“ Първия рунд го подцених, направи ми нокдаун. Още преди да тръгна за олимпиадата, изследванията ми показваха, че съм може би най-подготвеният състезател за игрите. Имах въздух докрая и накрая двата рунда си ги взех – 4:1.

– Говори се за някакво пророчество на масажиста на националния отбор тогава…
– Да, така беше. Може би усещаше нещо. Ние бяхме най-малките и той дойде при нас, заклахме едно агне във Веселиново, където ни беше подготовката, готвехме се заедно с кубинците. На трима ни – на мен, на Ивайло Маринов и на Александър Радев ни сложи петна и каза, че ще сме медалисти. Няма да спомена за какво Радев може би получи нокаут, но беше потенциален финалист и шампион, защото на два спаринга би кубинеца, но онзи стана олимпийски шампион. Но имаше една причина, която ще запазя в тайна.

– Близо 10 години носехте палмата на най-младия ни олимпийски шампион. Даже мнозина не знаят, че 1988 г. гимнастикът Любомир Герасков с няколко месеца става най-младият ни първенец.
– И аз не знаех. Научих, че съм най-младият от вестници, от журналисти. Но може би това не е чак толкова важно.

– Световната титла при мъжете е единственото, което липсва в богатата ви кариера, но пък имате едно-единствено участие на такъв форум. Защо така се разви кариерата ви?
– Много обичах да играя футбол. Нямаше да участвам и на това световно първенство, бях и капитан на националния отбор тогава. Обичах да си ходя до Раковски събота и неделя. Там имахме конкуренция с двама-трима футболисти, играехме на баскетболно игрище, но жестоко – на почерпка. Бях получил много тежка контузия на крака. Имаше един, който лекуваше с транзистор, и Тодор Живков го е лекувал. Пред очите ми е, но не му помня името. Каза, че за 15-20 дни ще ме оправи, но изпуснах подготовката. Викам си, че няма как да участвам, но Ивайло Маринов каза: „Не участва ли Лесов, и аз няма да дойда!“ Световните бяха през четири години, затова и нямаме толкова титли, колкото борците. Навиха ме да играя, хапчета никога не съм пил, единствено за черния дроб. Но тъй като не бях подготвен, казаха да пия, за да имам сила. Качвам се два рунда, бия кубинеца, седнах на стола, ставам да играя, тръгвам с обратен гард и нещо ми стана на очите. Без да го виждам, той направил две атаки и прекратиха срещата. А всички други ги бях бил в тази категория, но с него не бях играл.

– А как ви изпусна футболът?
– Да, отдаваше ми се. Но бях малък, седми-осми клас. Играех го в едно село до Пазарджик, а в Раковски нашите не ме пускаха и бокс да играя. Малко тайно го започнах, бързо ми се удаде и така продължих с бокса.

– Известен сте като голям цесекар – с кои от футболните величия на „армейците“ сте приятел?
– Тогава Жеков, Пенев, Гаганелов, Якимов… Леле, тези велики хора да ги познавам! След това станах с всичките приятел. От най-хубавото поколение! И сега си играем карти със Стоян Йорданов. Колко сме се кефили, пък и те много ме уважаваха! Те са ми голям трамплин да искам да стана шампион!

– Не ги разочаровахте…
– Не съм!

– Хуан Антонио Самаранч, който по онова време е президент на МОК, ви сравнява с легендарния цигулар Николо Паганини – защо? Бихте ли разказали нещо колоритно около срещата ви с един от най-популярните спортни функционери, мир на праха му?
– Може би ми е гледал и други срещи. Вече когато взех бронзов медал, всички треньори казваха, че съм си свършил работата супер, имаше прегръдки и почти не се надяваха да продължа нагоре. Дясната ръка ми беше контузена и тогава им викам: „Абе, чакай, той е обратен гард!“ Понеже имах време, постоянно тренирах с Йордан Лесов, който е обратен гард и бях свикнал много добре да играя. Нямам загуба от боксьор с обратен гард! Викам – бийте ми една ръка, да мога хубаво да удрям и с дясната и ще го победя! Тогава го бих с доста голям брой точки и направих може би най-хубавата си среща. Точно след мача бяхме с проф. Емил Жечев и Самаранч дойде. Жечев ми беше супер приятел, преди да почине, идваше с нас на състезания. Жена му казваше: „На теб го оставям, в твоите ръце, ти се грижи за него!“ Носеше на майтап и беше супер човек! Много помагаше в бокса!

– Състезателната ви кариера реално продължава само шест години. Широко тиражирана причина е хепатитът, но вие преборвате болестта сравнително бързо. Може ли да се каже, че за слизането ви от ринга надделява бойкотът ни на олимпийските игри в Лос Анджелис?
– Не е това, друга е причината. Като се разболях от хепатит, бях спечелил „Странджата“ и беше дошъл дори и кубинец да ме готви за олимпиадата. Не се криех, пушех цигари от 7-годишна възраст до 18, преди да вляза в казармата и оттогава не съм опитвал цигара. По това време съм си позволявал да пия 50, максимум 100 грама коняк. Не се криех от треньора, даже сядахме с Джелатов и с кубинеца да си говорим. Нямаше проблеми. Тъкмо взех Купа „Странджа“ и идваме в София на подготовка. Правя три рунда чувал, но нямам грам сила, а само два дни сме почивали, уж много добре бях. Казвам, че нещо не съм добре. Да не си пийнал повече? Нали знаеш, че повече от 50-100 грама коняк не пия! Тогава синът ми имаше рожден ден, това си бях позволил, нищо друго. На другия ден пак три рунда – само ми се спи. Дойде докторът, прегледа ме и каза, че съм добре. Мишо Таков тъкмо беше изкарал хепатит. Пита как ми е урината? Много тъмна и все ми се спи. Отидох в диспансера, щом ме видяха, даже не ме пуснаха да си дойда. Взеха ме с линейка и ме откараха в болницата. А какво надделя да спра? Слагат ме на едно легло и идва една медицинска сестра. Нали си спортист, познаваше ли Белослав Манолов? Той почина на това легло. Леле, махайте ме веднага оттук! Макар че много бързо го откриха и на десетия ден ме изписаха от болницата. Казаха: „За теб олимпиадата свърши!“ Това надделя, качих 10 кг, а винаги съм държал 2 кг отгоре, никога не ставах повече. Знам, че като тръгнеш да сваляш тези килограми, те удря в черния дроб. Викам си да не стане някоя беля, по-добре… Постигнал съм всичко. Да, на световното не можах…

– Какво е различното да си на ринга с ръкавици и да си около въжетата като треньор? Хвърляли ли сте някога кърпата в мач на ваш възпитаник?
– Като си състезател и особено като си добре подготвен, знаеш си възможностите, не се притесняваш толкова. Но като си треньор, не само на девойките, но и на жените, като знаеш какво нежно същество е и ти е притеснено да не ги ударят. Почти няма момиче, което да не плаче при загуба. Става ти жал.

– Имате големи успехи – Александър Христов стана втори на олимпиада, Мартин Кръстев взе титла при професионалистите, Кубрат Пулев ликува с европейско злато, а Детелин Далаклиев със световна титла – какво най-много си спомняте от тези успехи?
– Мартин Кръстев, Детелин Далаклиев и Александър Владимиров. С тези хора може би най-спокойно работех, най-дисциплинирани и много разчитах на тях. Толкова съм благодарен, особено на Детелин Далаклиев, че в такъв момент ме подкрепи. Тогава имаше бойкот дали да участват на световното първенство и Детелин, ако беше казал, че няма да играе, а той от кръст не можеше да се движи, страшна дископатия… Няма да споменавам имена, но го навиваха и той да не участва. Казах му: „Три дни няма да тренираш, почиваш, когато имаш възможност и се чувстваш добре, само тогава идваш. Само килограмите ще поддържаш, малко ще гладуваш повече.“ Отговори: „Бат, Пепи, няма проблем! Ако трябва, сам ще участвам на световното!“ Аз много му вярвах, той също много ми вярваше. Това е голяма помощ и за боксьора, и за треньора. И така – три дни не тренира, два дни тренира, разпокъсано, но бяхме намерили точно тази игра, която му носи големия успех. На световното от пет срещи, само шест точки му взеха.

– Съдийството е един от големите проблеми в бокса – има ли ваксина или лекарство срещу неправдите във вашия спорт?
– Колкото и да се мъчат да правят, да наказват, винаги ще си има такива работи. Някои го правят умишлено, някои и толкова си разбират, понеже боксът се играе различно в отделните страни. В арабския и в азиатския свят играят малко по-различно, те най-често влизат в комбина. Може би от тяхно виждане на играта.

– Възнегодувахте срещу съдийството наскоро – имаше ли ответна реакция срещу вас от международната федерация?
– Размина се, нямаше нищо.

– Защото бяхте прав.
– Да, може би затова нищо не направиха. Този, който отговаряше за това световно първенство, дойде и почнахме да говорим защо така съм направил. Малко преувеличиха нещата, че съм хвърлил бутилка на ринга. Такова нещо не е имало. Като слязох и им казах: „Вие сте една мафия!“ Точно канадката загуби отвсякъде, а дадоха победа. Трябваше поне три официални предупреждения да дадат, макар че ни е приятелка, покани ни със Станимира Петрова, плати ни всичко в Канада, където бяхме на подготовка. Но аз казвам истината, че тя си загуби срещата. Не дадоха предупрежденията, понеже ги е страх от шефа. Като стана разправията му казах – защо не взе отношение, когато игра вашата състезателка от Канада? Какво ти е мнението? Само ме погледна. Точно тогава имах проблем и с олимпийския комитет. Казах му да не забравя, че съм олимпийски шампион и ще напиша писмо какви работи стават. Първо ми поиска акредитацията – ето ти я, няма смисъл да гледам такива извращения! Тъкмо тръгвам и казва: „Чакай, чакай да поговорим.“ Отговорих, че не искам нищо да говорим и си тръгнах. Точно тази, от която Станимира загуби, тя с четири загуби стана световна шампионка. Значи тя си е била определена още преди започването, да я направят световна шампионка. Дори и срещу рускиня игра в Русия и пак дадоха победата.

– В страната ни вече има немалко модерни боксови зали, но по-важният въпрос е има ли деца, които да тренират в тях? Какво е вашето наблюдение?
– Има деца, но влизат да тренират повече за здраве. Самият начин е малко по-друг. Едно време треньорите ходеха по училищата, търсеха ученици, а сега чакат, който дойде и гледат да изкарат някой лев. Гледат да си ги хванат, да си ги тренират за здраве. По не се обръща внимание на тези деца, които искат да стават боксьори, защото виждат, че няма файда. Не знам дали самата система, трябва ли нещо да се промени, много боксьори вървят, раздават се треньорите за тях, от министерството, но стигат до старша възраст, вече да влизат при мъжете и приключват. Може би ако имаше казарма, те щяха да остават. След това се пречупват и няма накъде. Получаваха се хубави заплати и имаше доста преимущества. Аз съм от едно градче – Раковски, почти не се знаеше тогава. Предложиха ми тук да съм офицер, взех всички титли, дадоха ми апартамент, за което съм много доволен, устроих си живота. И кола от олимпиадата – „Волга“. Сега взеха да не се интересуват от спорта. Ако питаш кой е този, този и този, рядко ще ти кажат. Ние не получавахме чак такива облаги, пари, но уважението на хората беше супер. Който те види, ти се радва, кефи се. Сега го няма това.

– Заявявал сте, че Ивайло Маринов е най-добрият боксьор на България за всички времена, но пък в преките ви двубои му водите с 3:2 победи. Кой е номер 1 в световен план за вас?
– За мен винаги ще си остане Теофило Стивенсон. Това е най-великият боксьор, защото е три пъти олимпийски шампион. Пропусна две олимпиади и нямаше кой да го спре, може би щеше да вземе олимпийското злато и пет пъти.

– Казват, че Петър Лесов не играе на карти, а преподава! Така ли е още?
– Най-добрият съм!

– Имате ли си постоянни „клиенти“ от спортните среди?
– По лагерите с борците играем постоянно, с каратисти. Научих и Станимира Петрова, вече и тя стана добра. Преди съм я разплаквал на карти, а сега има моменти, когато ме бие.

– В родния ви град Раковски се издига триметрова статуя с вашия лик, автобусна спирка носи името ви, почетен гражданин сте и на Пловдив, още Тодор Живков ви връчи орден „Стара планина“. Уважението на хората ли е най-ценното в живота?
– Така е, да, най-много ценя точно уважението на хората. Благодаря на кмета, на всички организатори, които го направиха. Такава изненада беше за мен, до последния момент не знаех нищо. Много хора даже се сърдят защо не съм се обадил, а аз не знаех.

– В книгата „България на Олимп“ разказвате интересна история за шофьорската си книжка, ще я споделите ли и със зрителите на „Код Спорт“?
– Като ми дадоха „Волгата“, аз младо момче, треньорът дойде и я закара. Не се бях качвал на кола, само гледам как пали, как включва. Казва: „Няма да я пипаш.“ Нямах книжка, но още щом си тръгна, я запалих и тръгнах по улиците в Раковски, а като се понаучих навсякъде. Голяма радост, доста карах. Грешка е било, че съм без книжка, но е голям мерак. Като ме спрат, само давам талона: „Ей, Пешо, ти ли си? Гледай да не направиш беля!“

– И белята кога стана?
– Точно взех книжка, слизах от Белмекен и направих катастрофа. Така че книжката не кара колата.

– Как се чувствахте сред стотиците елитни спортисти на България на церемонията по представянето на „България на Олимп“?
– О, супер беше! Страхотен празник! С толкова хора се видяхме, с които не се бяхме срещали от 20 години. С някои не можахме и да се познаем. Голяма радост беше.

– Как се вижда Петър Лесов след 10 години на следващия си юбилей?
– Жив и здрав да съм, сигурен съм, че ще се чувствам добре. На целия български народ да са живи и здрави! Другото, каквото е писано, ще става!

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+