Изключително успешният треньор по класическа борба Стоян Добрев говори специално за предаването „Код Спорт“ по RING. На световното първенство в Белград специалистът изведе домакините от Сърбия до безпрецедентните четири световни титли, за което заслужено получи куп суперлативи от местните медии. Предлагаме акценти от емоционалния разговор със Стоян Добрев, който изстреля сръбската класическа борба в друга орбита:
– 12 години беше асистент на Братан Ценов в националния отбор. Как се чувстваш сега, когато бяхте съперници?
– Това ми е бил един от най-трудните моменти, когато трябва да застана на ъгъла срещу наш борец. Никога не съм се чувствал добре, защото аз съм си българин и такъв ще си остана до края на живота. Един ден, рано или късно, аз знам, че ще се върна в България. Но реално като погледнеш, животът е продължаваш напред и вървиш. Ние с Братан ще си останем винаги приятели за цял живот, уважаваме се. 12 години имахме невероятни моменти с този човек, постигнахме невероятни успехи. За 12 години с него спечелихме 39 медала, 7 световни титли на Армен Назарян, Николай Гергов, Явор Янакиев, Христо Маринов и на Елис Гури – момче, което показа на целия свят, че дори един албанец може да постигне такива големи успехи, медали от олимпиада. Ние с Братан ще си останем завинаги приятели, но аз като треньор на друга държава не се чувствам добре и никога няма да бъде същото, както в България.
– В борцовото ни войнство се говори, че миналата година си бил пред завръщане начело на българския отбор. Колко истина има в това и какво се случи всъщност?
– Имаше разговори и голяма дилема пред мен. Като разбраха ситуацията в Сърбия, стана доста голям проблем. Реално аз си взимам моето крайно решение за това нещо. Аз знам, че на човек като Гриша Ганчев няма как да му откажеш, но преценявайки нещата в ситуацията, която е в момента… В България има проблем с целия спорт. Няма ли силна държава, не може да се направи голям спорт. Не може един Гриша Ганчев да помага и да финансира целия спорт. Той има голямо сърце, голяма душа, но трябва държавата да вземе в свои ръце финансирането и развитието на българския спорт. Апелирам, ако може държавата да се обърне и да направи в спорта политически интерес. Да се инвестира в тази магия – спорт. Тогава може да се очаква след 5-10 години да се случи нещо. Много ми е болна тази тема.
В Сърбия в момента спортът е държавна политика. За спорт държавата дава 200 млн. евро! Доколкото знам в България е 40 млн. Разликата е пет пъти! В Сърбия за всеки един медал от европейско, световно, олимпиада държавата дава национално признание или пенсия, което е един вид стимул за тези млади момчета, които знаят, че ако стигнат до някакъв резултат, било то трети на европейско, той има някаква сигурност като завърши или не дай си боже нещо стане. Като навърши 38 години, той започва да получава пенсия до края на живота си. Това нещо реално дава смисъла на цялата работа. Не може да завършиш спорта като световен и европейски шампион, както имаме сега в България, и да не знаеш накъде – наляво ли, надясно ли. А реално ти си дал най-хубавите си години от живота, инвестирал си цялата си енергия и всичко в спорта. За съжаление, няма как това да се промени. Тук няма спортни училища, работи се на аматьорски начала, обаче има масовост, а това е заради отношението на държавата. Дай боже, един ден това да се случи в България, защото много наши приятели борци в момента са в много лошо състояние. Не само борци, а всички спортисти и ми е най-много болно от това нещо. Не мога да кажа, че Сърбия е с по-големи възможности от нас, не мога да се съглася. Те са 6,5 млн. и ние сме толкова. Как може те да отделят толкова средства и внимание, а ние да не можем? Всичко е интерес.
– В кулоарите на световното се коментираше, че сръбската държава иска да ти даде паспорт, за да засвидетелства признание и така и ти да имаш право на тази пожизнена пенсия…
– Аз вече добих паспорт, станах сръбски гражданин. Не заради друго, а просто те предложиха. Министърът се обади лично и каза, че иска да ме удостоят с това звание. Реално и аз мога след време да получа това национално признание – един вид пенсия, което е голямо нещо за мен, голям жест. Радвам се много. Наистина направих доста за сръбската борба. Тук съм вече девета година и спечелихме 35 медала дотук. Има един статистик във федерацията и с половин уста иска да го каже, но фактите са си факти. Седем световни титли, три европейски, една олимпийска и едно трето място. Мисля, че това е някаква приказка за сръбската борба.
– Как оценяваш българския отбор? Какво бъдеще ни предстои за олимпиадата в Париж през 2024 г.?
– Аз съм българин в сърцето и душата си. Почнах да чувам: „България? Много са зле, западна много борбата…“ От това мен много ме боли. Но аз директно им казвам, защото си позволяват някой път и пред мен да го говорят, макар и много рядко. България винаги е имала таланти и ще продължава да има. Каквото и да се случва. Нашата школа никога не може да се загуби. България в каквато и ситуация да е, винаги ще има таланти и от тях ще станат световни шампиони. Сега има две момчета, за които аз не знам в световната борба да има такива таланти в момента. Да, окей, онзи киргизстанеца, но са един-двама. България в момента има двама – Едмонд Назарян и Кирил Милов. Това са диаманти! Момчета, които имат таланта. Като треньор можеш да му помогнеш, може да го направиш, но ако нямаш онова усещане – борбата в теб, много трудно. А в момента България ги има тези момчета. Всичко имат, интелигентни са. Борбата е интелигентен спорт. Всички казват – той е борец, той е прост. Не, не! Голям шампион не може да станеш, ако нямаш интелигентност и талант. Едмонд тръгва по стъпките на баща си и ако може да го надмине, евала!
– Завършваме интервюто емоционално, благодаря, г-н Добрев! Надявам се, че интервюто ще се хареса на претенциозната ни аудитория! Пожелавам много здраве и късмет!
– За да съм в борбата, имаше трима човека, които направиха така, че да остана. Това са покойният Атанас Комшев – моят идол, Васил Илиев и Гриша Ганчев. Комшев почина в катастрофа, Васил го убиха и тогава се появи Гриша Ганчев. Той ме взе в неговия клуб и бях 20 години при него. Но когато се отказах от борбата, той каза – твоят път е тук, ставаш треньор. Реално това нещо ме остави в борбата и продължих да се развивам. Благодаря им много! Моите приятели са горе, дано някъде гледат и се радват за тези успехи! Всеки човек си има съдба и си я преследва. И мечти. Благодаря ви много.
