Националната състезателка по борбата Евелина Николова сподели уважението си към Биляна Дудова, с която се състезават на сходни килограми. Националната състезателка се класира за Олимпийските игри в Токио на 57 кг.
Николова спечели квотата срещу представителка на Русия в кръстопътен двубой от четвъртфиналите на квалификацията. За големите си мечти в спорта и извън него тя говори пред колегите от „Код Спорт“ по ТВ+.
– Евелина, здравей! Добре дошла на тепиха на „Код Спорт“! Отминаха ли вече емоциите от олимпийската квалификация в Будапеща? Сега като погледнеш назад към състезанието може ли с категоричност да кажеш къде точно се реши битката? Имаше ли миг, който разсече спора?
– Може би още първата среща, понеже последните няколко състезания ми бяха малко критични още в първата схватка. В момента, в който приключи първата схватка дори и старши треньорът ми каза: „Добре, мина първата, вече си загряла, подготвена си и си готова за напред!“
– Но дойде драмата с представителката на Русия. Имаш няколко зрелищни победи над „сборная“ – не ти ли става вече хоби? Твърдят дори, че е имало писания в руската преса за твоя победа, след като си губела с 0:7 от китайка.
– Не знам дали ми става хоби, може би проспивам моментите, в които ми взимат точки и след това трябва буквално до последната секунда да гоня, за да си наваксам преднината, която съм загубила.
– Не се страхуваш от риска в такива ситуации или просто няма какво да губиш?
– Първо, че няма какво да губя и второ – борбата е докрай!
– Рискуваш с хвърляния на тепиха, понякога казват дори си хазартна – как формира този стил през годините?
– Многото опит със състезанията. Още в самото начало в клуба, в който тренирах, беше предимно класически стил. Реално там понаучих тези хвърляния от стойка, които в последствие започнаха да ми вършат добра работа, когато ми трябват по-голям брой точки – четири наведнъж или тушово хвърляне. С опитите на състезание виждам, че работи. И реално, както в последния случай в четвъртфинала с рускинята, когато вече губя и няма какво да се направи за толкова кратко време, хвърлянията винаги са на моя страна.
– Когато играеш „ва банк“, търсиш ли конкретна хватка или просто се оставаш на ситуацията да те отведе към финала на схватката, към развръзката?
– Оставам се на ситуацията, защото може да тръгнеш за едно, а да се получи нещо съвсем различно, както и при мен неведнъж се е получавало.
– Разбра се, че през ноември си минала с успех схватката със смъртоносния COVID-19. Разкажи как вирусът повлия на теб като елитен спортист – доколко и как те отслаби, в какъв период чувстваше влиянието му?
– Докато бях болна и под карантина беше сравнително леко, изкарах го като настинка. Тежкият момент дойде, когато трябваше да се върна на тепиха и да тренирам. Беше точно преди Световната купа в Белград, на която загубих в последните секунди. Там въобще не бях в кондиция. В началото на януари имахме Държавно първенство, за което вече трябваше да съм в кондиция, за да мога да си затвърдя мястото в новата за мен категория. Там имах един лагер около 10 дни с личния ми треньор. Беше доста тежко чисто от физическа гледна точка, защото първите няколко тренировки дори на самата загрявка вече бях изнемощяла и ми беше много трудно. Питах се как ще изляза на тепиха, ще се боря и ще се раздам на макс? Всъщност личният ми треньор Мирослав Гочев изигра голяма роля да не ми позволи да дам превес на тези емоции, да съм сигурна, че ще успея. През цялото време ме успокояваше и ми обясняваше как ще се справя и как въпреки моментното ми физическо и здравословно състояние ще имам сърце и душа за победа.
– Мирослав Гочев е известен в борбата точно с тези качества, които ти е внушавал на теб. Той никога не се е предавал!
– Да и честно казано съм доста благодарна, че точно той е личният ми треньор. Ако се върна малко назад във времето, през 2018 г. имаше един момент, в който си бях казала „край“, поради ред причини. Точно тогава той наново се появи в живота ми, защото и по-рано ми е бил треньор и ме върна в играта. Оттогава ми е личен треньор.
– Не е тайна, че свалянето на килограми е едно тежко приключение за теб. Понякога дори си се отказвала от битка с кантара – така ли е?
– Беше тежко, защото по-рано свалях на по-долна категория. При стария правилник кантарът трябваше да е предишния ден и беше окей. Там можех да си позволя да сваля повече килограми, да имам време да се възстановя и на другия ден да изляза на тепиха и да бъда пълноценна, докато при този правилник е невъзможно за жена да сваля повече от 2-3 кг, защото просто нямаш времето да се възстановиш. Имаш два часа от кантара до първата схватка.
– Не е като при мъжете и рекордите на Армен Назарян и Рахмат Сукра по 12 кг.
– Не, това е било преди. Наистина е рекордно, но в момента особено за жена на тези ниски килограми…
– Известна е конкуренцията ти с трикратната европейска шампионка Биляна Дудова – как повлия това на вашето съперничество?
– Уважавам и нея, уважавам и това, че имам вътрешна конкуренция, защото когато има вътрешна конкуренция, тя те държи винаги в кондиция, да работиш и да се трудиш още повече, защото знаеш, че за да отидеш на голямото първенство – олимпийска квалификация, европейско, световно или олимпийски игри, трябва да си заслужиш мястото. Първо трябва да извоюваш мястото си на държавните първенства и след това да вървиш нагоре.
– Как гледа една жена от Петрич на популярното „що е маке, все е юнак“?
– Не знам дали е заради Петрич, но аз лично го имам това в характера си. Борбена съм, може би съм юнак, защото никога не се отказвам.
– Спряха ли околните да се изненадват, че си състезателка по борба? Приемат ли вече, че щом една жена тласка гюле, хвърля копие и мята диск, може да се изявява и на тепиха?
– Мисля, че хората вече започнаха да приемат малко по-силовите спортове и за жени. Една жена може да изглежда много добре и да бъде в силов спорт. Този стереотип – като чуеш борба или нещо друго, да си представиш една огромна жена, вече е разбит. Дори в борбата вече имаме достатъчно млади момичета, които изглеждаме по много хубав начин и изобщо не е това, което са си представяли някога хората.
– В тази връзка доколко борбата те промени като дама извън тепиха или спортът не ти въздейства въобще?
– Извън тепиха съм съвсем друг човек. Дори по-голямата част от близките ми хора нямат нищо общо с борбата. Единственото е, че ме подкрепят, когато съм на състезание. В ежедневието си съм съвсем друг човек като обличане, маниери. Съвсем различно от моментите, когато съм на лагер.
– Как започна твоята история в най-успешния български спорт?
– Съвсем на шега, защото съм била доста будно дете, винаги съм била хипер активна. Съдия, който е от моя роден град Петрич, е приятел със семейството ми и предложил да ме заведат в залата да изразходвам малко енергия. Когато влязох в залата, ги хванах към края на загрявката, когато вече правеха акробатика и ми беше супер интересно. Изобщо нямах представа какво всъщност представлява борбата, когато се записах. На шега и после взе, че ми хареса. На първото ми състезание за момичета станах трета. Това беше може би преломният момент за мен, защото си казах: „Аз не мога да бъда трета! Аз трябва да съм шампион!“
– Преживяваш ли все още много емоционално схватките или вече има рутина в това отношение? Плачеш ли често?
– Разбира се, последно плаках от радост. Две седмици назад на предния турнир плаках, защото загубих от мои грешки. Малко или много с времето и с опита се изгражда една рутина. Вече по съвсем различен начин се приемат схватките, победите и загубите.
– Травмите са като бич за големия спорт – как е при теб? Познаваш ли болката от контузии?
– Да, имала съм травми. Към момента има някакви дребни неща, които се обаждат, но не е нещо сериозно. Надявам се така да си остане, да бъде всичко наред и да съм здрава, за да мога да съм пълноценна в подготовката си.
– Каза, че си имала момент, в който си заявила „баста на спорта“ и съответно на мечтите си – връщаш ли се към този момент често?
– Не, не се връщам. Така е трябвало да стане, минало е, вече е назад във времето. Но беше доста тежко тогава. Просто си тръгнах от един лагер и казах: „Край! Всичко приключи!“
– Имаше ли конкретен повод?
– Най-основателният повод беше травма. Прибрах се вкъщи и си казах: „Добре, но какво следва оттук нататък? Какво ще правя?“ Бяха няколко доста тежки месеца за мен чисто емоционално. Естествено, аз не спрях да тренирам, емоционално този преход – сега какво ще се прави беше много тежък. Затова съм благодарна, че точно тогава се появи личният ми треньор, който намери точните думи, подход и начин към мен, така че да ме върне.
– Имаш ли таланти извън спорта? Какво те привлича? Възхищаваш ли се на нещо или на някого в друга сфера?
– Обичам да се занимавам с много неща, да импровизирам. В свободното си време обичам да рисувам, да танцувам, дори да пея, макар да не ми се получава. Обичам да се занимавам с всичко и съм отворена за всякакви предизвикателства. Много често, когато имам време и приятели ми предложат да ходим където и да било или да правим нещо, винаги съм „за“ и отивам.
– Каква музика ти харесва повече?
– Обичам да слушам всичко, което ми дава настроение. Няма конкретна песен или стил, според зависи от момента.
– Фаталистка ли си, спазваш ли някакви ритуали в живота и на състезание?
– Чак конкретни ритуални не бих казала, но да, има си някакви неща, които наблюдавам.
– Вярваща ли си?
– Да.
– Търсиш ли помощ свише преди състезание, преди схватка?
– Не съм до някаква крайна степен, но винаги когато тръгвам, си казвам: „Всичко да бъде наред и да ми се помага!“
– Подсказаха ми, че хобито ти е да правиш маникюр. Възможно ли е това, след като си състезателка по борба? Апропо – как стои въпросът с прическите, които съперничките на тепиха видимо си развалят във всяка схватка?
– За маникюра темата идва оттам, че почти винаги преди състезание си правя маникюр, който е с трибагреника или има нарисуван медал, нещо от този сорт. А прическите – на състезания се сплитаме една друга, за да може да ни удържи косата, защото е доста неприятна ситуацията със скубането.
– Имаш ли кумири в борбата и въобще в спорта? Харесваш ли футбол например?
– Футбол? Често да си кажа – не. Много рядко ми се случва да гледам и то ако сме в компания и просто това нещо се гледа. В борбата има адски много борци и боркини, на които се възхищавам и гледам техни схватки. От България човекът, който най-много ми е въздействал е Валентин Йорданов! Като стил на борба, характер, излъчване на тепиха, увереност.
– А като шеф на федерацията строг ли беше?
– Нормално, всеки шеф е строг. За да има успехи и да се върви нагоре, трябва да бъде строг.
– Трудно ми е да го повярвам за него.
– Не сме имали пререкания, защото той си поставя неговите изисквания и ние ги следваме.
– Прочетох за една твоя авантюра – сумото. Как е възможно с твоите 58-60 кг да имаш например схватка с Мария Оряшкова, която е тежка категория на самбото и борбата?
– Да, сумото си беше чиста авантюра за разнообразие. Както казах – отворена съм за всякакви приключения. Реших на шега да се пусна на държавното първенство, на което станах шампионка в моята категория. Там има и абсолютна категория, в която почти всички шампионки се записват да участват. На финала се паднах с Мария. Беше забавно и интересно, малко да разсее емоциите.
– Участва в лагери в Япония с местните националки в държавата-домакин на олимпийските игри. Разбра ли там на място защо тази страна доминира тотално в световната борба за жени?
– Не мога да кажа, че аз лично съм разбрала защо. Те си имат свой стил и методика, нашите са коренно различни. Към този момент все още не съм се борила с най-добрите им имена в борбата. Нямах и възможност да се докосна до тях, защото ние бяхме на друг лагер. Част от най-добрите им състезателки идваха, някои си тръгваха и просто се разминахме с тях, но се надявам преди олимпиадата да има лагери и да има възможност да се докосна до тях, да ги усетя.
– Какво ти допадна и какво не в Япония? Странен свят ли е за теб „страната на гейшите“?
– Определено е много странно, не е моето, не е това, което съм си представяла. Много ми е странно отношението на хората, нямат излъчването на емоцията. Ние, балканският народ, сме си супер. Виждаш всякаква емоция в хората, без значение дали ще е щастие или тъга, просто на хората им личи емоцията, докато там няма никаква емоция. Всичко е толкова строго, че ми идва в повече и е студено заради самите хора и емоциите, които показват, далечно е.
– Какво мислиш за класата и излъчването на Саори Йошида – трикратната олимпийска и 12 пъти световна шампионка в твоята категория? Звезда, която сме виждали как чинно я следват по 50-60 журналисти на големите първенства…
– Постигнатото от нея в борбата е записано в историята. Ще остане вечно. Не мисля, че има друга състезателка, която би могла да подобри тези рекорди. Мога да ѝ се възхищавам на цялостната рутина, която е изградила и е постигнала.
– В края на интервюто сподели, ако желаеш, нещо лично – има ли човек до теб, как се справяш с дългите лагери, как влияе големият спорт на личния ти живот?
– Личният ми живот, както може би на голяма част от професионалните спортисти, е много ограничен, защото постоянно сме на лагери. Радвам се, че имам толкова готини приятели около мен, макар и супер малко, защото съм си ограничила близките хора. Хора, които винаги ме подкрепят – семейството ми. По-личните неща ще ги оставя лични.
– А как релаксираш?
– Релаксирам между лагерите, когато имаме няколко дни почивка. Със семейството ми, с най-близкия ми човек – брат ми, племенниците ми – децата, които адски много обичам, като ги видя и ги нагушкам, всичко ми минава и най-близките ми приятели.
– Как се виждаш след края на спортната си кариера? Завърши ли висше образование? Подготвяш ли се за живота? Дълъг ли е все още списъкът на мечтите ти?
– Списъкът на мечтите ми не е дълъг, доста голяма част от тях вече съм постигнала. Завърших образованието си, както и магистратура в НСА, може би бих записала и докторантура ще видим. Интересно ми е да продължавам с ученето. Просто искам да имам достатъчно време, за да мога да бъда пълноценна. Как се виждам? Не знам. Надявам се като една щастливо завършила спортната си кариера жена.
