Те са тихи, невидими и смъртоносни. Притежават магически сили да изчезват, да се изправят срещу многохилядни армии и да си тръгват с последните сенки на нощта. Думата „нинджа“ е всичко това, което през 90-те години се превърна в нарицателен образ за съвършения воин и продукт „за бърза консумация“, предназначен за онази аудитория, която харесва продукциите за бойни изкуства и източна мистика. Холивуд експлоатира този образ изключително успешно, създаде няколко филмови звезди, хиперболизира разбирането за нинджа и впоследствие го умножи по нула като му придаде почти смехотворни характеристики. Някъде там – между атракцията, въображението и грешния западен прочит на бойното изкуство Нинджуцу, днес почти не са останали хора, които да дадат правдоподобна оценка за него. Все пак, историческите извори, до които се стига със сериозно усърдие, дават възможности за развенчаването на повечето митове и създаването на една правдоподобна представа кои са били хората зад маските, върху които до ден-днешен Холивуд се упражнява. Да, истината се разминава от филмовата лента. Това може да разочарова някого или тъкмо обратното – да започне да възприема Нинджуцу напълно сериозно.
Няколко факти, с които да започнем. Нинджи наистина е имало. В Япония обаче ги наричат „шиноби“, което на езика на европейците може да се преведе като таен агент или наемник. И действително – шиноби са били ангажирани с планирането и осъществяването на редица специални операции на територията на феодална Япония, които са били свързвани с шпионаж, събиране на информация, проникване на труднодостъпни и охраняеми сгради или военна инфраструктура, саботажи, засади, убийства. Важно е да се знае обаче, че способите им са базирани не на магически свръхсили или тайни умения, създаващи непобедимост, а на изцяло рационални и обмислени действия, съчетани с предварителна физическа и психологическа подготовка, както и правилно оборудване.
Тук се появява и Нинджуцу – изкуството, на което шиноби са обучавани от сравнително ранна възраст. Нинджуцу може да бъде преведено като „изкуството на невидимостта“, но в по-широк смисъл под него японците са имали предвид и „изкуство на издръжливостта“. Не, то не включва знания как да бъдат победени 1 000 души с остра катана. То включва умения за дегизиране, преминаване през труднодостъпни местности, оцеляване, ръкопашен бой, използване на различни видове остриета, медицина, разузнаване, плуване, връзване на човек и други. Действително, шиноби са подлагани на много тежки физически и интелектуални тренировки, докато се стигне онова качество, което е необходимо за пълноценното участие в дадена задача.
Кога и Ига
Смята се, че шиноби клановете в Япония са били два – Кога и Ига. Те са живели високо в планините, отдалечени от урбанизираните райони и в дискретност относно дейността си. Любопитен факт е, че в операции на шиноби далеч не са участвали само мъже, а и жени. Тук е моментът да развенчаем още един мит за тях – че действията на една нинджа се е извършвала само през нощта, в маскировъчен костюм и пълно бойно снаряжение – както ги познаваме от филмите с Майкъл Дудикоф, например. В средновековна Япония шиноби може да бъде фермер, който наведен с мотиката наблюдава под широкополата си шапка преминаващата мишена, ковач, дрипав и миришещ селянин изучаващ крепостна стена, която под прикритието на нощта ще трябва да прескочи. Легендите разказват, че шиноби често пъти са наемали и хора за изпълнение на възложената им поръчка. Например – красива и изящна гейша, която местният аристократ е поискал за компания, а в ръката си тя държи малка игла с отрова, която ще бъде достатъчна за успеха на целта.
Един от големите митове за шиноби е, че по време на тайни операции те са предпочитали да се обличат изцяло в черно, за да прикрият движението си през нощта. Оказва се обаче, че често пъти изборът им на облекло за нощна задача е бил специфичен нюанс на тъмносиньото, защото колкото и да не ви се вярва, то е по невидимо за окото в тъмното, отколкото черният цвят.
Бойни умения
Шиноби са били добре въоръжени, използвали са оръжия за различни дистанции и ситуации. Те са владели добре работата с къси и дълги остриета, използвали са легендарните звезди за хвърляне „шурикен“, остриета, завързвани за дълги вериги, които могат да бъдат хвърлени по противник и много други иновативни за времето си приспособления. Голяма част от арсенала им обаче далеч не е бил толкова смъртоносен, колкото изглежда във филмовите продукции и негова основна цел често пъти е била да дебалансира опонента или да спечели време, докато се стигне до възможност за използване на острие. Любопитна подробност е, че част от оръжията, които са били използвани от нинджа, са наподобявали земеделски сечива и други инструменти от ежедневния живот, като вероятно по този начин са били лесно транспортирани без да будят подозрение.
Важно е да се знае, че един шиноби никога не би търсил директна конфронтация, ако мисията му може да бъде изпълнена при пълна конфиденциалност и никакви следи. По тази причина идеята за киборгите в черно, които атакуват и унищожават всичко е напълно погрешна. Напротив, влизането в директен сблъсък означава компрометиране на операцията, което до голяма степен е провал на шиноби. Бойните умения подпомагат нинджа в трудна и непредвидена ситуация, но неговата основна цел е да завърши операцията в дискретност – да събере нужната информация, да причака целта, да си тръгне незабелязано.
Ръкопашният бой
В повечето демонстрации и филми Нинджуцу е представено като изкуство за въоръжена или ръкопашна схватка, но в действителност бойните тренировки са само малка част от Нинджуцу. Подобно на едно съвременно специално армейско подразделение. Стратегия, тактика, промъкване, изненада са в пъти по-важни от бойната техника с гола ръка. Въпреки това шиноби са имали специализирана подготовка в аспекта на ръкопашния бой. Тяхната система за битка включва удари с крака, ръце и глава, хвърлящи, събарящи и подсичащи техники, прийоми за чупене на стави и задушаващи техники. Въпреки това фокусът е бил съвсем другаде и несъмнено боят с гола ръка не е бил основната сила нито цел на един нинджа.
Нинджуцу и Втората световна война
Според някои историци, през Втората световна война японският генералитет констатира незадоволителни резултати на своите войници при определени ситуации на бойното поле. По тази причина се вярва, че в даден момент е бил привлечен смятаният за един от последните представители и майстори от клана Кога – Сейко Фуджита. До ден-днешен ролята му в подготовката на японската армия не е много ясна, като се спекулира и дали той наистина е бил реално практикуващ Нинджуцу. Има информация, че Фуджита е извършвал военни престъпления спрямо военнопленници, а фигурата му продължава да бъде забулена в неяснота, що за човек е бил той.
Днес Нинджуцу се практикува в ограничен брой школи по света и е далеч от комерсиалността, на която се радват модерните бойни спортове и изкуства. Въпреки това то все още има последователи, които се опитват да се докоснат до уменията на някогашните японски наемници. Твърде вероятно е част от неговите знания да са интегрирани в подготовката на някои специални подразделения по света, но това няма как да бъде доказано и показано. Факт е, че шиноби са били нищо по-различно от това, което представлява днес един добър военен разузнавач, който има своите умения и своите цели. Разбира се, в една по-различна културна и историческа обстановка.
