Днешният ни герой, с когото имаме честта да ви запознаем, се казвам Радостин Василев. 15-годишният шампион в класическия стил е петкратен първенец на България при различните възрасти, а през месец юли успя да спечели и бронзов медал от Европейското първенство по борба за момчета в Загреб, Хърватия.
Работливият младеж е поредното доказателство за това, че в България продължават да се раждат силни и талантливи деца, които знаят как и защо да се трудят. Радостин се захваща с борбата в първи клас, а първите си стъпки в древния спорт прави в своя роден град Ловеч.
За 15-годишен тийнейджър, Радостин е наясно с две основни правила в борбата, но и в живота – психиката е основополагаща за успехите и здравият труд рано или късно се възнаграждава.
За началото в борбата, за първото Европейско и спомените от него, за целите и мечтите пред него, говори Радостин Василев:
Ради, привет. Къде те намираме в момента?
– Привет, намирате ме в родния ми град Ловеч.
Разкажи на читателите ни за началото ти в борбата. Къде и кога започна да тренираш, кой те насочи към спорта?
– Започнах да тренирам борба в ловешкия клуб при Хинко Нешев преди близо 8 години. Баща ми ме заведе в залата и веднага разбрах, че това е моят спорт. Преди това бях тренирал футбол, но не ме грабна. Не е като борбата, индивидуален спорт, в който можеш да разчиташ само на себе си.
През месец юли ти участва на Европейското първенство за момчета в Загреб и се завърна с бронз в кат. до 85 кг при класиците. Разкажи ни как премина надпреварата?
– Отидох на Европейското с една цел – да се върна с медал, макар желанието ми бе той да е златен. В първата среща надвих състезател от Естония с технически туш. Напрежението беше голямо, пълна зала, много хора те гледат. Втората среща беше с турчин. Знаех, че ще бъде труден мач. Те са голяма школа, само като гледаш организацията и екипировката им, ти става ясно, че са на световно ниво.
Срещата започна с много агресия, като той само успяваше да ме избутва и поведе с 3:0 точки. Тогава опитах въртене под ръка и в стремежа си да вкарам много сила си изкълчих лошо глезена. Изпитах остра болка, но въпреки това направих чиста атака, с която взех 2 точки. След това го пренесох, но незнайно защо, съдиите не ми отчетоха вторите 2 точки. Моят треньор Димчо Димчев правилно протестира, но съдиите не само че не уважиха, но и ми взеха първите две точки, а на турчина дадоха една наказателна. Вместо да водя с една точка, той ме поведе с 4:0… До края на срещата дадох всичко от себе си, но не успях.
Бях доста разочарован, а на всичкото отгоре и глезенът бе сериозно подут. След мача обещах на всички, че ако турчинът ме изведе до репешаж, ще се боря на един крак, но с две сърца. И така и стана. Беше тежка нощ. С помощта на баща ми, треньори, няколко пъти говорихме и с треньора ми Милен Димитров, успяхме да свалим отока. Много лед и много превръзки, кинези лепенки. За репешажа нямах никаква загрявка, но знаех, че трябва да съм безупречен и победих представител на домакините с технически туш.
В мача за бронза се изправих срещу сърбин, който ме бе победил на финал на един турнир в Румъния. Треньора ми Димчо Димчев ме нахъса и ми каза, че сега е момента да покажа за какво съм се трудил толкова много…
Срещата започна агресивно и от двама ни, той атакуваше, но аз успях да го контраатакувам на 2 пъти и поведох с 4:0. Избутах го един път за още една точка, но накрая направих детинска грешка, с която той ми върна две точки, но времето изтече и в крайна сметка спечелих. Тогава дойде мигът на радостта, чувах всички, които ме подкрепят, виждах радостта на треньора ми…. Беше страхотно!
Как ти се видя конкуренцията на Европейското. Успя ли да си свериш часовника, да видиш как го правят на запад и как мислят те на тепиха? Къде се намира според теб българската борба в цялата картинка?
– Видях, че не са много по-различни от нас. И те имат два крака и две ръце. Колкото до родната борба, смятам че сме на едно много високо ниво.
Колкото и успешно да е едно състезание, човек винаги има какви поуки да си извади. Ти какъв извод си направи след шампионата?
– Независимо от резултата, трябва да продължаваш напред и да се трудиш още толкова. Всичко започва наново – подготовка и тренировки за следващото състезание.
Разкажи ни малко повече за първия ти клуб в Ловеч и за преместването ти в ЦСКА? От кога си при „червените“, кой ти е треньор, как протичат тренировките?
– Първият ми треньор в Ловеч бе Хинко Нешев, на когото съм безкрайно благодарен. За клуба от Ловеч завоювах титла на първенството при децата. Аз съм ЦСКА-р откакто се помня, семейна черта е. Преместих се в София, за да продължа с развитието си. Условия, зали, повече партньори на тренировки, различно е от по-малките клубове. През седмицата имаме общо 8 тренировки, като понеделник, вторник и четвъртък са двуразови, а сряда и петък само по един път.
В ЦСКА на мига се почувствах като у дома си! За бат Димчо и бат Милен, които са ми треньори мога само да кажа, че са ми като бащи! Всеки ден съм с тях и попивам всичко, което ми предават. Радвам ги с победите си, на тях дължа успехите си и се надявам за вбъдеще те да стават само по-големи.
Остава ли ти свободно време и как се постига баланс между училището и ежедневните тренировки? Имаш ли си хоби?
– Свободното си време обичам да прекарвам с приятели и да играя компютърни игри. Иначе нямам проблем със съвместяването на тренировките и училището, тъй като уча в спортното училище на ЦСКА.
Суеверен ли си? Имаш ли ритуали или обичаи, които изпълняваш преди мачове?
– Преди всеки мач се кръстя.
Какви цели си си поставил за остатъка от 2022 г.?
– В края на годината има Балканиада, на която ще търся първо място. Иначе се опитвам да надграждам най-вече откъм психика. Треньорите ми винаги са ми казвали, че най-големият ми враг съм аз самият. В борбата психическата и умствената основа са преди всичко друго.
Има ли късмет в борбата?
– Да, 1% е късмет и 99% е труд!
На кой и за какво искаш да благодариш?
– Искам да благодаря на семейството ми, на треньорите ми, на приятелите ми и на Господ!