В зала „София” стартираха боевете в 70-то юбилейно издание на боксовия турнир „Странджа”, най-старият в света. Цачо Андрейковски е един от рекордьорите, печелили 4 пъти трофея. Известен е с убийственото си ляво кроше, което му носи над 100 победи с нокаут. Самият той няма световна и европейска титла, но паметни са победите му над не един и двама олимпийски шампиони. Той е двукратен сребърен медалист на Стария континент. А за цялата си кариера само веднъж е губил от кубински състезател, и то заради аркада. Зад гърба си има над 40 години треньорска работа. А доскоро се изявяваше и като съдия в профибокса. Ето какво сподели легендата в навечерието на турнира.
Първата ми купа е най-запомняща
На „Странджа” имам 8 участия, от тях 7 съм спечелил. Четири пъти ми дадоха купата за най-добър боксьор и веднъж бях подгласник. Но когато аз се състезавах, турнирът още се наричаше „Странджата”. В годините обаче решиха, че Кирил Николов – Странджата, на когото е кръстен, бил партизанин, бандит и обесвал хората. Така тихомълком го прекръстиха на „Странджа”. Разбира се, паметна за мен е първата купа през 1974-а, защото е първа. Тогава на финала победих с нокаут кубинеца Мартинес, олимпийски шампион от Мюнхен 72. Преди срещата бяха ме отписали. Аз, дебютант срещу шампион… Обречен да загуби. Но във втория рунд го хвърлих в нокдаун, отброиха му и аз по хлапашки отидох да го довърша. В този момент самият аз паднах в нокдаун. Ударът беше толкова силен, че не знам как съм се свестил. Но успях да се изправя, разтърсих главата си и с мощен ляв прав проснах кубинеца на пода.
Не помни къде са му дрехите след паметен нокаут
А след срещата и аз бях зле – не помнех с кого съм играл. В съблекалнята не знаех къде са ми дрехите, къде ми е шкафчето. Добре, че дойде жена ми. На няколко пъти я питах срещу кого съм боксирал и дали съм победил или загубил. И тя всеки път ми казваше, че съм направил страхотен мач и съм нокаутирал олимпийския шампион Мартинес. Звучи невероятно. После на два пъти бих друг кубинец – Анхел Ерера, два пъти №1 в света. А след световното по футбол имаше един материал на кубински журналист, в който имаше малък пасаж и за Ерера. Там пишеше така: „Нашият велик и голям боксьор не беше просто бит, а пребит от Цачо Андрейковски“. Да, нямам титла, но съм побеждавал много шампиони. Това да не е малко? А на олимпиадата Москва 80 бях ограбен. Как да биеш руснак насред СССР? А и тогава те не бяха толкова силни. На европейското в Катовице 75 на Рибаков пак му подариха победата, а после 45 минути публиката скандираше и не даваше следващият финал да започне.
При нокаутьорите най-важно е чувството за момент
Най-важното при нокаутьорите, какъвто бях и аз, е да притежаваш чувството за момент, така нареченият тайминг, в който да удариш. От голямо значение е това, което се случва между самите удари на двамата боксьори – как се подготвяш да го нацелиш, лъжливите движения, дишането… Само някои успяват и това се нарича талант. Удрящите боксьори се раждат. Най-изявен нокаутьор бе Майк Тайсън. Хич не харесвах гаменските му прояви, но на ринга той бе най-класният, с най-добро чувство за тайминг, в който да нанесе удара. За него не се чудеха дали ще бие, а кога. И аз успях да открадна от този занаят – от азиатци, кубинци, руснаци, дори от българи. Но в годините удрящите се отдръпнаха от бокса. Правилата се измениха и житните бегачи, точкуващите, както аз ги наричам, изгониха публиката.
Сегашният бокс е плах опит за възстановяване на стария
Сегашният бокс е плах опит за възстановяване на стария. Нагледах се на боксьори, които не удрят. А само пипат и бягат. Зрелищният бокс започва да идва, но още не е дошъл. Мохамед Али бе най-добрият. Сега ми харесва Антъни Джошуа. И особено украинецът Василий Ломаченко – с обратен гард, прибран, настъпателен, удрящ и мощен. Това е нещото, в което виждам светлина. В човешкия организъм има 642 мускула, ние дори 100 от тях не знаем за какво служат. И ако се спрем на 100, защо един боксьор да не удря със 70 процента от възможностите си, а да го прави само с 30? А иначе от Международната федерация се опитват да обединят аматьорския и професионалния бокс, но това няма как да стане. Представете си в леката атлетика да определиш кой е по-добър при положение, че единият е спринтьор, а другият маратонец. Разликата е огромна. Не може да си аматьор, но и професионалист.
Върхът за Кубрат Пулев бе мачът с Кличко
Да, Кубрат Пулев подписа наскоро договор с американска промоутърска компания, но не мисля, че ще направи нещо повече от това. Апогеят в неговата кариера, бе че стигна до мач с Владимир Кличко. Не самият бой. Познавам Кобрата отдавна, изпуснато момче. Не може да се плезиш на съперника, да имитираш и да чуваш възгласи „у-у-у”. Та украинецът бе доминатор дълги години в тежка категория. Много приветствах, това че Кубрат отиде при германците, но и те не успяха да го променят. А тези 20:0 победи как ги направи ли? Все срещу съперници, които бяха в залеза на кариерата си….
В бокса първо трябва да победиш себе си
Специално за професионалния бокс съм против младите да играят, защото е опасен и рисков. Но ми се ще повече хора да тренират бокс, защото е много полезен спорт и може да ни помогне и в живота. Когато застанеш пред огледалото започваш постепенно и подробно да учиш всяко едно действие, като азбуката – правилно да се движиш, да координираш, да дишаш, да взимаш вярното решение, и то за кратко време. Тези неща са нужни и в живота. За жалост някои мои колеги започват да преподават бокс от буквата „й”, а после … боксьорите не могли да четат и пишат…
Толерирам жените и съм най-щастливият баща
Толерирам женския бокс. Бях един от първите, които вкараха момичетата в залата покрай братчета и съученици. Тогава ме заплашиха, че ще ме глобят, защото не беше позволено. В самото начало идваше при мен и Дейзи Ланг. Голямата ми дъщеря Никол, която е на 16 години, също играе бокс. Състезава се за ЦСКА и вече два пъти е шампионка на България. Макар че, когато тръгнахме да я записвам в спортното училище искаше да е в паралелка „волейбол“. Но когато влязохме в кабинета на директора изведнъж каза: „Бокс“. Бях приятно изненадан, но и стреснат. Сега обаче съм най-щастливият баща!
Красимира Станкова, „Труд“
