„Никой противник не е толкова страшен, когато стиснеш зъби и даваш всичко за България“.
Днешната ни млада и лъчезарна героиня е поредното доказателство за това какви силни и успешни жени продължава да ражда нашата родина. 16-годишната Гергана Стоянова е чудесен пример за това колко важно е да се пазят семейните и национални традиции, които са ни сърханили през последните десетилетия и векове.
Младата Гергана е възпитана и отгледана в любов и почит към „най-българския спорт“, както казва тя – борбата. Родена в Бургас, от близо 5 години Гергана се състезава в столичния клуб „Левски“ под ръководството на едни от най-големите специалисти у нас – Петър Касабов, Живко и Данчо Кунгалови.
Гергана е седемкратна републиканска шампионка в различни възрасти и няма да е никак пресилено ако кажем, че в нейно лице имаме една от най-проспериращите и обещаващи надежди. Доминацията ѝ на тепиха не е случайна, а е плод на много часове тренировки и отдаденост към заветната цел – да си номер едно.
Тийнейджърката завоюва златен медал от Балканиадата за кадетки в Гърция, но тя си е поставила далеч по-големи цели за преследване.
До къде се простират мечтите ѝ, за любовта към борбата от пръв поглед и каква е нейната рецепта за успеха, говори бъдещето на родната борба Гергана Стоянова:
Гергана, привет. Къде те намираме в момента?
– Привет! Намирате ме в спортна база Белмекен, тъй като в момента сме на лагер с женския национален отбор.
Разкажи на читателите ни за началото ти в борбата. Къде и кога започна да тренираш, кой те насочи към спорта?
– От малка съм в залата по борба. Баща ми ме закара да гледаме селски борби и тогава го хванах за ръката и му казах, че искам да тренирам. Майка ми беше против, но с баща ми я убедихме, че всичко ще е наред. Татко ме заведе в Бургас при негови приятели и започнах да тренирам три пъти в седмицата. По това време живеехме в с. Росен до Бургас и не можех да пътувам сама до града. Продължих да тренирам в малкото селце в току-що създадения клуб по борба от покойния Ангел Гочев-Чушката. Започнах да хода по турнири от първи клас почнах да се боря, но нямаше момичета на моята възраст и се борех с момчетата и ги надвивах. И така до пети клас, когато вече бях в спортното училище в Бургас и се състезавах за СКБ „Бургас“. Тогава Петър Касабов звънна на баща ми и му каза, че ме иска в София и така на 12 години се озовах в Левски. Нямам си и идея как ме е забелязал.
2021-ва завърши много силно за теб – злато от Балканското първенство за кадети (65 кг). Преди това взе сребро от Европейското по плажна борба при кадетките и седма републиканска титла. С какво ще запомниш годината и каква оценка би си дала ти за нея?
– Радвам се за титлата ми от Балканското първенство, но се стремя към по-големи успехи – Европейско и Световно. Тази година не можах да взема медал, но се надявам през новата 2022-ра да постигна желаното. По време на Балканиадата не бях напълно готова заради стара контузия, но всичко е в главата на човек. Разбрах, че никой противник не е толкова страшен, когато стиснеш зъби и даваш всичко за България.
Има ли съществена разлика в подготовката за състезание на тепих и на плаж? Какви са най-големите разлики между схватките в зала и на плажа?
– За мен специално няма голяма разлика. Както се подготвям за тепиха, така и за пясъка. Разбира се, при плажната борба правилата са малко по различни, но аз имам опит защото като малка съм участвала на плажни борби и имам много тренировки на плажа.
Важно ли е за теб да доминираш над противинка или всичко се свежда до победата и не толкова до начина, по който си стигнала до нея?
– Естествено, че победата е най важна. Не подценявам никой и винаги се боря докрай. При нас борците и най малкото разсейване може да е фатално, за това винаги се боря на 100% и се стремя към победата. Не може да доминираш над всички, защото често пъти силите са изравнени и всичко се свежда до тактиката.
Разкажи ни малко повече за клуба, в който тренираш? От колко време си там, кой е твоят треньор, как протичат тренировките?
– От 12 годишна се състезавам СКБ „Левски“. Личните ми треньори са братята Живко и Данчо Кунгалови, млади и добри специалисти. Тренирам винаги на макс, защото както казват по старите борци, таланта е без значение, ако не се влагаш изцяло в тренировките и не се трудиш.
Как прекарваш свободното си време и как се постига баланс между училището и ежедневните тренировки? Имаш ли си хоби?
– Нямам почти никакво свободно време, защото постоянно съм на лагери с националния отбор, но когато имам такова обичам да се прибирам до Бургас за няколко дни и да се виждам с приятели. Старая се да не изоставам с ученето, защото образованието е важно за мен. Обичам да играя футбол и когато е възможно да ходя за риба с баща ми.
Много от предишните ти колеги, които съм интервюирал ми споделиха, че те не са единствените борци в семейството. Дали ще е дядо, баща, майка. Има ли такъв случай в твоята фамилия?
– Да, и при мен борбата е семейна традиция. Хората са го казали отдавна – кръвта вода не става. Много от братята и вуйчовците на баба ми са били борци, но те са от по старото поколение. Любовта към най-българския спорт в нашето семейство е огромна и се предава от поколение на поколение.
Суеверна ли си? Имаш ли ритуали или обичаи, които изпълняваш преди мачове?
– Не, нямам някакви специални ритуали. Обичам преди състезанието да слушам музика, така се настройвам психически преди срещите.
Какви цели си си поставила за 2022?
– Първо трябва да се представя успешно на Републиканското първенство. За Европейското и Световното искам най напред да съм здрава. Голямата ми цел е да спечеля медал от тези надпревари, защото ще сбъдна една голяма своя мечта. Там се бориш не само за себе си, а и за България.
Ако можеше да промениш едно правило в борабта, какво би било то?
– Не бих променила нищо.
Интересуваш ли се от други бойни спортове? Било то да ги практикуваш или само да ги гледаш?
– Не практикувам други бойни спортове. Понякога ги гледам, но най-много следя футбол.
Какви са най-често срещаните стереотипи, с които се сблъсква едно младо и толкова успешно момиче в спорт като борбата?
– Най-вече с това, че съм момиче и тренирам борба. Женската борба не отстъпва по нищо на мъжката, а и последно време женският ни национален отбор доказа на всички, че е водеща сила в света.
На кой и за какво искаш да благодариш?
– На моето семейство, което винаги ме подкрепя и вярва безусловно в мен. Искам да благодаря и на хората, които ме направиха такава, каквато съм. На първите ми треньори, с които проходих в борбата – Христо Бойчев и Николай Милков. На личните ми треньори Живко и Данчо Кунгалови. На треньорите в националния отбор – Петър Касабов и Стоян Петков за това, че вярват в мен и ми помагат във всяко едно начинание. Благодаря на жените от националния отбор, които помагат на нас по младите.
