„Разбрах, че борбата е моето нещо, когато на първото ми състезание останах със сребото“
Без да преувеличавам, това е едно от най-силните и достойни за уважение неща, които някога съм чувал. При все, че става въпрос за момиче, което към този момент все още не е завършило гимназия. Замислих се колко хора познавам, които през годините са се отказали от една или друга цел, само защото не са успяли от първия път. Замислете се и вие, числото със сигурност ще е двуцифрено.
Не такъв е случаят с дешната ни героиня. 18-годишната Меган Панчева, деветкратна републиканска шампионка по борба в подрастващите категории и многократна медалистка от национални турнири.
Трудолюбивата тийнейджърка е чудесно доказатекство, че на този свят няма невъзможни неща, стига човек да си подреди правилно приоритетите и мечтите. В нашата страна борбата е спорт със традиции, а Меган е закърмена с любов към тепиха и залата. Тя самата го знае, макар да ѝ е трябвало нужното време да го осъзнае.
За трудното начало, за успехите и неуспехите, за мотивацията и бъдещите цели, говори Меган Панчева:
Меган, привет. Представи се на нашите читатели.
– Родена съм в Димитровград на 26.03.2004 г. В момента съм на 18 години. Израснала съм в Димитровград. Тренирам от 8 години, а национална състезателка съм от 5 години насам. Девет пъти съм шампионка на България и 5 пъти съм ставал втора. Имам две 7-ми места на европейски първенства. Участвала съм на Световното за кадети и кадетки през 2019-та в град София.
Разкажи на читателите ни за началото ти в борбата. Къде и кога започна да тренираш, кой те насочи към спорта?
– Аз съм родена за тепиха. Вярвам, че съдбата ми е предначертана. По залите съм още от бебе покрай майка ми. Постоянно ме водеше на състезанията си и тренировките. Когато пораснах малко смятах този спорт за мъжки и груб. Доста пъти съм се отказвала и започвала наново с борбата. Мама отново ме караше по залите, но мен просто не ме влечеше. Исках да си тренирам латино танци и това е. Един ден докато се разхождах с мама треньорът на местния клуб Салим Наим ни срещна и ми каза, че ме иска утре в залата по борба, защото вижда много в мен. Първоначално бях песимистично настроена, но на следващия ден у мен се пробуди някакъв интерес и отидох. Благодарение на онова решение, което взех онзи ден преди толкова години, сега съм това, което съм.
Помниш ли най-първата си тренировка? С какво те спечели борбата? Кога си каза, че това е твоето нещо?
– Помня всяка една тренировка, помня всяка болка и мъка, всеки свален килограм и всяко класиране. Казах си, че това е моето нещо, когато на първото ми състезание станах втора. Бях жадна и готова за победа, но това само ме мотивира още повече.
През април спечели злато от Държавния личен отборен шампионат за девойки в Бургас. Разкажи как премина състезанието, как се подготви за него?
– Ако трябва да съм честна, за това състезание почти не бях тренирала. Карах го на жажда за победа и спортна злоба. Надпреварата премина сравнително добре. На финала ми беше най-трудно. Без съмнение това бе най-оспорваният ми мач, но се радвам че го спечелих, дори с контузия.
Колкото и успешно да е едно състезание, човек винаги има какви поуки да си извади. Ти какъв извод си направи след турнира?
– Че имам още много накъде да се развивам и че никога не трябва да се предавам.
Разкажи ни малко повече за клуба, в който тренираш? От колко време си там, кой е твоят треньор?
– Тренирам в КБ ,,Еньо Вълчев“ в Димитровград, но се състезавам за хасковския отбор ,,Ангел Войвода“. Както казах, тренирам борба вече 8 години. В момента мой личен треньор е Петър Кирев. Тренировките преминават добре и разнообразно, треньорите винаги искат от нас да даваме максимума.
Кое е най-трудното ти състезание до този момент в кариерата ти и кое най-запомнящото се?
– Няма трудно състезание, има достойни съперници. Винаги ще помня схватката ми с Несрин Сюлейманова от клуба на ,,Станка Златева“. Тогава все още се бореше за Бургас. Сборихме се през 2021-ва в категория до 53 кг. Макар да съм участвала на големи първенства, рядко се вижда човек като нея, който да се бори до край и да не се предава. Имам и други мачове, които помня, но не с добро. За съжаление, в този спорт винаги е имало и ще има „наши“ и „ваши“.
Как прекарваш свободното си време и как се постига баланс между училището и ежедневните тренировки? Имаш ли си хоби?
– Нямам много свободно време, но когато имам възможност обичам да излзиам с приятели и да прекарвам време с майка ми. Обичам разходките и разпускащите дейности. Съчетаването на училище и тренировки е трудно, а освен това аз работя. Но няма как, човек трябва да умее сам да се справя. Никой няма да ти помогне просто ей така. Обичам да пиша стихотворения, така си изливам чувствата.
Къде учиш и каква специалност. Мислила ли си с какво ще се занимаваш след гимназията?
– Уча в спортно училище ,,Стефан Караджа“ в град Хасково. Тази година завършвам със специалност помощник-треньор. Сега ми предстоят матури, а за следването се колебая между София и Пловдив.
Много от предишните ти колеги, които съм интервюирал ми споделиха, че те не са единствените борци в семейството. Дали ще е дядо, баща, майка. В твоя случай това е твоята майка.
– Да, и при мен е така. Леля ми е помощник-треньор при Станка Златева, майка ми е била много добра състезателка. Отделиал е 20 години от живота си на борбата и тепиха. Дядо ми също се е състезавал. При нас обичта към бробата се предава от поколение на поколение.
Суеверна ли си? Имаш ли ритуали или обичаи, които изпълняваш преди мачове?
– Да, суеверна съм. Вярвам в Господ, той е един и много пъти ми е помагал. Нямам ритуали. Обичам да слушам музика преди да изляза да се боря.
Какви цели си си поставила за остатъка от 2022?
– Да се възстановя от контузията на рамото и да чуя химна на България, било то на Европейско или Световно. Ако може и на двете ще е страхотно, всичко си зависи от мен.
Каква оценка си даваш ти за първите ти 8 години в борбата и какво искаш от себе си за следващите 8?
– Истината е, че пропилях доста седмици, в които вместо да тренирам, ходех да се забавлявам. За следващите 8 години искам да взема няколко медала от големи първенства, а след това да мисля и за семейство.
Кой е любимият ти състезател/ка, било то от миналото или настоящето?
– Любими точно не мога да кажа, но има такива, които се отличават. Една от фаворитките ми е Фатме Шабан, която се бори на 59 килограма. Има много опитни момичета и жени, от които да се уча.
На кой и за какво искаш да благодариш?
– Искам да благодаря на мама за това, че винаги е била до мен. Благодаря на всеки един мой треньор, който по един или дръг начин ми е помогнал, било то чрез забележки или съвети. Искам да благодаря и на себе си, че винаги се събирам и си помагам сама и се надъхвам. Изключително признателна съм на Станка Златева, че не ме остави, въпреки всичките ми глупости. Благодаря на близките ми и приятелите ми, които се броят на пръсти. Специално искам да изкажа благодарност на Салим Наим, че ме върна обратно в този спорт преди години. В живота няма нищо лесно и нищо невъзможно. ,,Животът е борба и борбата е живот!“
