Леон Едуардс е една от водещите фигури в UFC в момента. 30-годишният боец от Ямайка си проправя път към мач за световната титла в полусредна категория, като записа победа над Нейт Диаз на 12 юни. Той трябваше да се изправи срещу Хорхе Масвидал на 11 декември, но двубоят бе отменен заради контузия на американеца.
Едуардс е непобеден вече 10 поредни мача в октагона и е считан за един от най-коравите в клетката. Тази история обаче е друга. Той реши да отвори душата и сърцето си, за да покаже през какво е преминал, за да стигне дотук. Всяко едно изречение в нея, идва, за да покаже, че нищо не е невъзможно. Предлагаме ви да отделите няколко минути и да я прочетете, защото няма да съжалявате.
Изповедта на Леон Едуардс
Роден съм в Кингстън, Ямайка. Връщайки се назад във времето, живяхме в истинска мизерия. Баща ми беше начело на една от бандите в района, в който израснах, но живеехме в дървена колиба с поцинкован покрив. Нямахме много, но всички около нас бяха в същата ситуация, така че не се усещаше. Съседът ми не е бил по-добре от мен, нито пък онзи до него.
От спомените ми обаче сякаш имах забавно детство. Баща ми пристигна в Лондон когато бях малък и ни изпращаше разни неща, пари, дрехи и играчки. Беше добре – родителите ми правеха всичко, което могат, за да ми осигурят добро детство. Имам и лоши спомени разбира се – виждал съм престрелки, хора са били ранявани и убивани пред очите ми. Но имах и хубави такива, защото все пак това е Ямайка, бях щастливо дете.
Когато бях на 8 или 9, баща ми изпрати билети за мен, майка ми и малкия ми брат Фабиан. Успя да ни изтегли в Бирмингам и заживяхме в Астън за три години. Ходих на училище там и след това се преместихме в Ердингтън. Там станах и тийнейджър.
Двете най-големи банди там бяха Джонстън Крю и Бъргър Бар Бойс. Когато бях на училище, всички по-големи момчета бяха част от бандите. За да стигнеш до спирката на автобуса и да се прибереш у дома, трябваше да минаваш през паркове и всички членове на банди. Случвало се е да ме обират, да ми вземат телефона и подобни неща.
Ситуацията бе следната – или ставаш жертва на бандите или се учиш да се защитаваш, ставайки част от тях. Така всичките ти приятели отиваха там. Не мога да кажа, че е било неизбежно, но за дете в училище, да не е част от банда, е наистина тежко. Спомням си, че в първата ми година там едно от момчетата бе наръгано.
Но аз съм роден в Ямайка и да те наръгат беше най-малката грижа, така че когато пристигнах във Великобритания и се сблъсках с тази действителност, вече можех да я разбера. Бях свикнал с всичко това, да съм около банди и хора, които вършат злини. За мен бе нещо естествено, защото съм израснал с това.
Баща ми бе убит в Лондон, когато бях на 13 години. Бях в леглото, когато майка ми получи обаждане, за да й кажат, че е бил застрелян. Тогава при мен се събуди и бунтовническата ми страна. Фигурата на бащата я няма, защото е бил убит… Това бе повратна точка за мен, за да задълбая с участието си в гангстерския живот, да следвам приятелите ми и да се забърквам в неприятности. Какво можех да сторя? Бях част от този живот от ранна възраст. Брат ми правеше същото. Не сме сядали да го обсъдим, но каквото правех аз, той го повтаряше.
Когато станах на 16 или 17, направиха зала за ММА в моя район. Минавахме случайно с майка ми покрай нея и тя ми каза „Трябва да дадеш шанс на тази зала”. Тя дори още не беше отворена, но знаех причината, защо ми го казва – за да ме прибере от улицата и да ме избави от неприятностите.
Записа ме, беше около 60 паунда на месец. Въпреки че не можеше да си го позволим, тя все пак намери начин. Правех го заради нея, но колкото повече ходих, толкова повече ми харесваше. Колкото повече ми харесваше, толкова повече стоях далеч от бандите и улиците.
ММА промени живота ми и ми показа друг път. Започнах да се срещам с нови хора, различни. Правейки това, мозъкът ми разшири кръгозора за друг тип живот. Когато си млад и виждаш само неприятности около себе си, нормално е да мислиш единствено за криминални неща. Но ММА ми отвори очите. Направи така, че да вървя по една права линия, без да поглеждам назад.
Хората ме мотивираха. Повтаряха ми, че съм добър, че правя верните неща. Когато си млад и получаваш такова напътствие искаш да се подобряваш и да го чуваш все по-често. Искаш да си там всеки ден. Казваха ми: „Можеш да стигнеш до UFC, ако продължаваш така”. Това бе като второ семейство за мен, където всички преследваха една обща мечта. Позитивната енергия ме запази в него.
Всичките ми приятели, с които се мотаех навън, влязоха в залата и тренираха ММА, говориха дори повече за това от мен. Гледаха всеки мач и знаеха всичко за спорта. Сега всеки от тях е семеен човек, женени са, имат деца и развиват бизнес. И понеже брат ми следваше моите стъпки, съм повече от щастлив, че и той вървеше по този път. Той се влюби в ММА, остана в спорта и прави чудеса, биейки се в „Белатор”.
Знам, че няма да мога да променя цяла Великобритания – тези проблеми са около нас от много поколения вече. Но ако мога да помогна на един, защо да не го направя? Ако може да отворим съзнанието на хората и да видят, че има и друг начин на живот, това би означавало, че може да ги спасим. И си струва да опитаме.
