Сълзи, усмивки и стиснати зъби: Трънливият път на Ивелина Илиева, който беше извървян с достойнство

Винаги съм казвал, че за големи български успехи в олимпийска бойна дисциплина в настоящата спортна действителност на родината ни е необходима една сериозна доза лудост. Първо – за да преминеш през тежката центрофуга от цикли на подготовка и състезателен календар и второ – за да повярваш, че си равен в условията на една убийствена конкуренция, в която единствените случайни хора в залата се намират в зоната за публика. Че ставаш. Че заслужаваш да си сред най-добрите. И че си струва да отдадеш най-силните години от живота си на една мечта, към която са се устремили безброй знайни и незнайни бойци като теб, които оставят следи от пот и кръв зад себе си по време на целия този процес.

Джудото е точно такъв спорт. Изкуство еволюирало до олимпийска бойна дисциплина, в която не съществуват случайници и случайности. Или ако съществуват, то те не излизат от рамката на статистическата грешка.

Да тръгнеш бос по трънливия път на мечтата наречена професионална кариера в джудото несъмнено е смело. И по тази причина всички наши атлети, които през годините щурмуваха върхове в условията на много въпросителни относно стабилната основа на своето бъдеще, вечните питанки около финансиране, национална политика и гаранции за това какво ще се случи след края на тази мечта, заслужават уважението ни. Като фенове на бойните спортове, като общество, а и като народ.

Ивелина Илиева извървя пътя си с достойнство. Имаше възходи и падения, успехи и неуспехи, индикации, че е толкова близо и предизвикателства, които поставяха под съмнение мечтите й на професионален джудист. Контузиите никога не са си тръгвали напълно от пътя на джудистката ни. Коленни връзки, травми на бедрото, контузия преди Токио 2020 г. И още, и още, и още.

Всичко, което направи това момиче обаче бе сторено под националния флаг на родината й. След неуспеха на единствената й олимпиада и горчивината от разочарованието, Ивелина първо се разплака, после се отказа, а след това се завърна. Но не като част от треньорския щаб на Израел, от където получи привлекателна покана за работа за предстоящите игри в Париж през тази година. А като национален състезател на България, който реши да щурмува олимпийската си мечта под трикольора още веднъж.

Понякога неуспехът няма силата да отнеме достойнството на постиженията. И случаят с Илиева е точно такъв. Днес въпросът не би следвало да бъде какво не успя да направи Ивелина, а какво успя, превръщайки се в най-добрата ни съвременна джудистка на международно ниво.

90 участия на големи международни първенства –  една олимпиада, 10 световни първенства, 4 турнира със статут  „Masters”, 30 Grand slam турнира, 13 пъти участник на Европейско първенство, 18 пъти участник на „Гран при“, 13 пъти участник на турнир със статут „Continental open” и един път на “Continental cup”. Общо 90 състезания срещу едни от най-добрите джудисти в света.

През тези години на състезателното татами Ивелина успя да завоюва 17 отличия – 5 златни, 5 сребърни и 7 бронзови медала на международна сцена:

Злато:

11. Feb 2023      Sofia European Open 2023         

03. Sep 2022      Oberwart European Open 2022

07. Feb 2015      European Open Sofia 2015         

06. Oct 2012      World Cup Istanbul 2012

10. Mar 2018     Uster-Zurich Senior European Cup

Сребро:

20. Sep 2019      Tashkent Grand Prix 2019          

21. Apr 2016      European Championships Seniors Kazan 2016   

30. Jan 2016       European Open Sofia 2016         

28. Feb 2015      European Open Prague 2015     

19. Oct 2013      European Open Rome 2013

Бронз:

04. Nov 2022     Baku Grand Slam 2022  

02. Feb 2019      Sofia European Open 2019         

24. Jan 2019       Tel Aviv Grand Prix 2019             

23. Jun 2018      Celje-Podcetrtek Senior European Cup 2018      

29. Sep 2017      Zagreb Grand Prix 2017

27. Nov 2014     Grand Prix Jeju 2014     

02. Mar 2013     European Open Prague 2013

Ако има нещо, което ние българите трябва да култивираме като отношение към спортистите ни, то сякаш е рефлексът да им благодарим спонтанно и искрено, независимо дали се завръщат в златна каляска от своето приключение или с изпочупена от ударите на безмилостната конкуренция броня. Особено, когато са оставили всичко от себе си до последната секунда. А едва ли има съмнение, че Илиева направи точно това, сякаш, за да докаже старата спортна аксиома, че победата не е окончателна, а загубата не е фатална, защото единственото, което има значение е куражът да продължиш.

Благодарим, Ивелина! И успех!