Начало Бокс Кубрат Пулев – гладен за победи (СНИМКИ)

Кубрат Пулев – гладен за победи (СНИМКИ)

Кубрат Пулев – гладен за победи (СНИМКИ)
245
0

Винаги съм си представяла, че шампиони като него, се движат с огромен антураж около себе си. На срещата ни идва сам. В клуба му сме и той се чувства като у дома си. Предполагам, че така се чувства във всяка зала. Покрай нас минават хора и го поздравяват. Питат кога ще е следващата голяма среща. Аз от бокс не разбирам, но ми е нужно много малко време да разбера, че срещу мен стои роден победител. Боксира се като такъв, говори като такъв, държи се като такъв. Знае къде се намира, какво иска и как да го получи. Изненадва с бърза мисъл и точни отговори. Всъщност, не трябва да съм изненадана. Нали тези качества са го направили шампион – бързината и точността. На 35 години е и е на върха на славата си. Съвсем наскоро най-престижното списание за бокс „Boxing News“ го постави на четвърто място в класация за най-добрите в света. Малко му е. Всички знаем, че може още.

Видях, че тази сутрин (срещаме се на 2-ри юни) си пуснал стих и снимка на Ботев в профила си във ФБ? Ти ли реши да го направиш или хората, които се занимават с него?
Има човек, който поддържа този профил, но всичко се пуска с моето знание и много често дори преправям нещата. Пуснах това, защото смятам, че този ден трябва да се отбелязва в чест на Христо Ботев и на всички хора, загинали в името на свободата на България. Тези хора трябва да се почитат и да не се забравят.

Какво ги е направило такива?
Това, че са посветили живота си на кауза, която не е била безсмислена.
Дали са живота си за българския народ и за това днес да ни има. Те са се борили и са си дали живота за каузата „България“. Ето това ги е направило безсмъртни.

Честно да ти кажа, като гледам народните представители днес, а и доста представители на народа, си мисля дали тази кауза не е била леко безсмислена?
Като погледнем отделни личности, може да си помислим, че е била безсмислена. Но като видим цялата картинка – аз се чувствам тук. Да, България може и трябва да бъде и по-добре, но смятам, че сме на прав път.

След 10 години можем ли да те видим в политиката? Не е необичайно за големите спортисти.
Аз не зная след половин година какво ще правя, защото нямам дългосрочни планове, ти ме питаш за след 10. Като цяло, политиката за мен е фалш, а аз не съм такъв тип човек. Аз съм откровен, прям, човек на истината, на точността, на чистите отношения, а политиката е точно обратно. Затова тази политика не ми пасва. А пък дали ще ми се случи един ден да вляза в нея – това времето ще покаже.

Имат ли нещо общо политиката и бокса?
Отчасти – да. Понякога ги има и при нас в бокса тези мръсни номера. Но иначе политиката няма нищо общо със спорта. Той е съревнование между равни хора, с равни права, равни постижения и сравнително равни умения. Целта е да се излъчи по-добрият. В политиката май може да попадне всеки.

Като каза „по-добрият“, колко пъти на ринга си се чувствал по-добрият? Знаел си категорично, че си с класи над противника си?
Много пъти.

Приятно ли е?
Страхотно е. Това е насладата от бокса. Може би и при тениса, при футбола и при други спортове е наслада да победиш. Но в бокса удоволствието е още по-голямо. Когато можеш да си правиш майтап с някой, който иска да те смаже, а това е невъзможно, защото си много по-добър от него, получаваш истинска наслада.

Сигурно като излезеш срещу още едни огромен човек като теб и около вас се чуват скандиранията на хиляди хора, пък и здравето и животът ти са заложени (освен титлата), адреналинът е огромен?
Свиква се. И психиката ми е закоравяла, вече не ме тресат тези зверски емоции.

А кога си изпитвал страх по време на мач?
Май не съм. Може би, когато бях на 13 и започвах, имах притеснение от това, което ще се случи. Ако това може да се нарече „страх“.

Питам те за страх от удари. От силни удари, смъртоносни?
Никога не съм имал този страх, никога. Въпреки че да си предпазлив е хубаво – ставаш по-труден за противника.

Кога разбра, че боксът ще е твоят път, твоят живот?
Да ти кажа честно, не съм се замислял. Може би, когато станах шампион на мъже. Макар че преди това всички – и баща ми, и другите треньори – гледаха на мен като на по-специално дете, на по-специален спортист. И са ми го казвали. И аз израствах с това усещане, въпреки че не съм се замислял върху него.  Знаех, че имам качества, усещах и таланта. Но бях доста мързелив.

Типично за талантливите хора май.
Да, донякъде талантът често се отличава с мързел.

Сега трудно ли се даваш на мързела?
Винаги, когато трябва, се стягам. Доста дисциплиниран съм.

След коя победа си бил най-щастлив?
Всичките пъти. И първият път, когато станах шампион на 48 кг при момчета, и после при републиканските първенства за мъже, когато ставах първи, и „Странждата“, когато спечелих, и после, когато отидох на Олимпиада…

Тоест – не е  важно колко голямо е състезанието, важна е победата?
Дори не самата победа, а пътят към нея. Победата всеки път е изживяна преди това. Всички победи и загуби дори са преодоляване на трудности, не само физически, а и такива в характера ми. Побеждавал съм и американци, и англичани, и руснаци – все силни страни в бокса. Не просто съм побеждавал, подигравал съм се с тях с по 20-30 точки разлика и то в аматьорския бокс. За съжаление, когато бях в националния отбор, нямах спаринг-партньори и това спираше моето развитие.

Защо нямаше?
Ами нямаше достатъчно качествени боксьори в  тази категория.

Ти кога порасна толкова?
Моето и на брат ми развитие беше малко по-късно, отколкото при другите деца. Започнахме да растем на 15-16 години. И от  51-55 кг отидох на 67 и оттам нагоре. Накрая качих и на тежка категория, защото такава ми е структурата.

Сега колко си?
114-115.

Имаш ли проблеми с влизането във форма?
Не, когато поискам мога да сваля или да кача. В синхрон с тялото си съм.

Лесно ви е на вас, спортистите.
А, не точно. Познавам един мой противник, от който дори имам загуба, той беше станал олимпийски и три пъти световен  шампион, и пак имаше проблеми с килограмите. Но да усетиш тялото си, да имаш мотивация да го поддържаш, да се чувстваш в синхрон с него, това идва с опита.

Като каза противник, мразиш ли противниците си, когато излезеш срещу тях?
Никога.

Приемаш всичко като игра ли?
Всичко е спорт. Имам хъс, имам желание за победа. Това е заложено в душата ми, в характера ми.
Когато застанем един срещу друг, искам да го разкъсам, както един лъв иска да разкъса плячката си. Но не от омраза и от злоба, а от глад, от необходимост. Глад за победа имам. Дори понякога, като имам дълга пауза и спра да тренирам, изпитвам отново нужда да воювам, да се състезавам, да бъда на арената. И го пренасям и в живота,  дори се налага да си казвам сам: „Спри се, съревнованието трябва да остане в залата“. Играх дори наскоро с детето на един мой приятел на някаква игра и можех да го оставя да ме победи, но не го направих. Не знам защо. И приятелят ми ми каза, че тотално съм откачил с тоя бокс, толкова, че не мога дори да се оставя едно дете да ме победи.

Чух, че много обичаш децата. Замисляш ли се за свои?
Аз искам отдавна, но това трябва да узрее и в главата на другата половинка.

Ти си от семейство с 5 деца, ще трябва да побързаш ако искаш същия резултат.
Нещата се случват, когато има синхрон и любов. Не мога да насилвам никого за нищо. Андреа е млада и сега ѝ е времето да прави кариера и музика, щом това я прави щастлива. Когато дойде времето и даде Господ, ще се случи.

Като стана дума за деца, често хората не искат техните наследници да тръгват по техния път. Едни, защото те не се чувстват щастливи; други, защото мислят, че техният път не е бил лек; трети, по трета си причина. Ти със своята работа щастлив ли си, би ли се радвал, ако един ден твоето дете поеме по твоя път?
Е, това е доста хипотетично. Но – да. Обичам си професията. Страхотна е. Тя ми е дала всичко необходимо, тя ме е направила всичко, което искам да съм. Благодаря на Господ за нея.

Тя те прави щастлив, а какво те дразни?
Несправедливостите. Дразни ме, че сме много примирени, че не правим революции, равнодушни сме към нещата, които не ни харесват.

Къде е борбеният ни дух тогава? Този, който се предполага, че сме наследили?  На Ботев, на Левски, нали с тях започнахме…
В мен го има. Има го и в други хора, но не като цяло в българите. Не е буден българинът. Ще ти дам пример – вуйчо ми, с когото сме много близки, го удари кола на пешеходната пътека. Човекът беше на 77 години, но здрав, прав, много готин човек. Едва не го уби тая кола. Лежа по болници, изписаха го на третия ден, недоизлекуван…Ако не бяхме ние да се погрижим, щеше да си умре вкъщи. Съдът се произнесе – средна телесна повреда. Но не е важно, че е вуйчо ми. На всеки може да се случи. Всички пресичаме на пешеходна пътека. И на съдийката, която даде на този, който го блъсна, 3 месеца условно, и на нея може да ѝ се случи. Пожелавам ѝ да не се случва на близките ѝ. Никой не е застрахован, защото всички пресичаме на пешеходни пътеки. Тези хора затова са в съда, за да дават присъди, които да служат за пример и да не се повтарят такива неща. Да се чуе и да се разбере, че това се наказва тежко. Нали това е справедливостта?

Съдиите в бокса справедливи ли са? Или и те все са виновни като тези във футбола?
В това винаги ще има съмнения. Винаги ще има ощетени и недоволни. Справедливи са, доколкото може да бъде справедлив спортът днес, в 21-ви век.

Знаеш ли какво още научих за теб? Че не се чувстваш комфортно, когато хората те заглеждат на обществени места, когато те спират извън залата и по време на събитията, на които участваш. А не изглеждаш стеснителен…
Не бих се определи като стеснителен. Но когато съм на обществено място не мога да обърна внимание на човека срещу мен. Когато имам публична изява – на стадиона, в залата, в някое училище – няма проблем, тогава е нормално да ме спират, да се снимат с мен, да ме заговарят. Но иначе и аз имам право, имам нужда от лично пространство. Да седна, да хапна, да се видя с някой. А като седна да се храня в някой ресторант, поне пет души идват да се снимат с мен. И когато им откажа, не е защото се надувам, а защото, когато се храниш, най-малко не е възпитано да те вдигат от масата. И когато откажа, да разберат защо съм отказал. Има неписани закони и човек трябва да ги спазва. Трябва да има усет към пространството на другия.

Как си почиваш?
Не съм много по почивките и пътуванията. Да си седя вкъщи, да си говоря с приятели, това ми е почивката.

Тук в залата гледам, че също си като у дома. Защо я направихте?
За да може с брат ми да предадем нашия опит на някое дете, да вдъхновим някого. Дори не само професионалистите, а  и съвсем обикновени хора, които идват тук преди или сред работа, за да се заредят, да се почувстват по-добре. А и ние сме професионалисти, това сме правили цял живот, нормално беше тази зала да се случи в един момент.

На какво те научи баща ти?
На много неща. Най-важните – да бъда мъж, да си държа на думата и да бъда истински, какъвто той беше.

Като идвах насам, минах през една книжарница видях тази книжка – „Песни и стихове, които ни правят българи“ и се сетих за теб и поста ти за Ботев тази сутрин. Аз не вярвам, че стихове или песни ни правят българи, но те често са начин да се върнем към корените си. Коя  песен или стих от тях намираш за много „твои“?
„Аз съм българче“, „Хубава си моя горо“, химна…Всички, всички са много хубави. А химнът трябва да го разпечатат и да го сложат на Народното събрание. И всеки път, като идват на работа, да го четат. Или в кафето им да го сложат. И там да го четат.

Ще проработи ли това върху съвестта им?
Поне ще допринесе.

Твоята съвест чиста ли е?
Да. Абсолютно. Само тогава човек е в синхрон със себе си и тогава е на прав път. Когато съвестта му е чиста.

Сънуваш ли кошмари? Че те нокаутират, например?
Аз по принцип не сънувам. Нищо. Или адски рядко. Три пъти през живота си съм сънувал кошмари. И ги помня и трите.

За мен боксът сам по себе си е кошмар. Ужасно опасен спорт.
Такъв е. Той е на ръба. Играе си с контузиите, със смъртта.

Кога те е боляло най-много след мач? Бил ли си уплашен, че ето този път може и да не се оправиш?
То не е до уплах. Когато съм имал контузия, ме е завладявало едно такова чувство на отчаяние, че няма да мога да продължа. Дори  понякога, като отида на лекар и той започне с:  „Това може да е проблем, като приключиш със спорта…“, аз веднага  го прекъсвам: „Остави за след спорта, това не ме интересува. Кажи сега какво ще правим“. Получавал съм силни контузии, но като не ги мисля, минават веднага.

Но сигурно има хора, които се тревожат вместо теб?
Да, семейството ми, Андреа…Мислят ме. Като се върнах от мача за Световната купа, след нокаута – единственият в живота ми, сестра ми ми каза: „Спираш със спорта, нали? Нещо друго ще правиш, бизнес например. Умен си, ще се справиш.“ Отговорих, че изобщо нямам намерение да се отказвам.

На този мач, когато падна, гадно ли ти беше? Казваш – първият ти нокаут.
Не ми беше добре определено. Но като станах и видях публиката и всички хора, които са дошли да ме гледат, се взех в ръце.

Ако сега можеш да върнеш времето, какво ще промениш в тоя мач? В играта си?
О, това не е драма. Това беше просто един мач, една загуба. Извадих си поуките, надявам се, и това ме направи по-силен.


Чух, че и на шах си много добър.
За непрофесионалист май съм добър. Нямам и ред прочетен за шах, а се справям добре. Много обичам да играя. Шахът е страхотен спорт.

С кого играеш?
Само с приятели.

Широк ли е приятелският ти кръг?
Много е тесен дори. Брат ми и още няколко души. Истински.

След мач на кого първо звъниш?
На семейството, на Андреа, защото зная, че те се притесняват най-много.

Колко още ще се състезаваш?
Колкото е казал Господ.

Вярващ ли си? Няколко пъти вече споменаваш Господ.
Не знам законите на църквата, не паля свещ всеки ден, но съм сигурен, че има сила, която знае на кой, колко и какво. Според това, което сами си направим.

Според най-престижното списание за бокс в света в момента си на четвърто място сред световните боксьори. Не е малко, но мислиш ли, че можеш още?
Определено мога. Но пък се сещам и за моментите, в които не съм го мечтал дори и това. Толкова невъзможно ми се е струвало. На тоя етап не мога дори да го осъзная. Може би, когато спра да се състезавам и на хората Кубрат Пулев започне да им липсва като състезател, тогава и те ще ме оценят, а и аз ще се оценя.

Не е така. Българите много те харесват и сега.  
Нали знаеш, ние, българите имаме свойството да оценяваме или късно, или чак когато умре човек. Да му дадем орден „Стара планина“, ама посмъртно… Не че искам…Това са подробности.

Приятни подробности. Всеки се чувства поласкан от такива неща.
Да, те означават уважение, признателност, но с тях или без тях, аз пак съм си аз.

Ако сега едно 10-годишно момче те попита кои са трите най-важни неща, за да стане като теб, четвърти в световния елит, какво ще му кажеш? Кои са?
Желание, вяра и постоянство. Това е. Дори да са клише, това са.

автор: Диана Алексиева, interview.to

(245) прочитания

Остави твоят коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.