Европейската шампионка Миглена Селишка гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. На първенството по борба в Рим тя беше наричана в пресцентъра „нежния тайфун“. Чуждестранните журналисти не пестяха суперлативи за новата кралица на най-леката категория. След европейски титли при подрастващите и сребро от континенталното първенство при жените, сега тя се настани в трона на категория до 50 килограма. По пътя към финала Селишка преодоля Гудеану (Молдова) и Станкевич (Беларус). А в спора за титлата триумфира след реванш над украинката Ливач, от която загуби на миналогодишното европейско в Букурещ. Общо в кариерата си досега новата звезда на женската ни борба има отвоювани 12 медала от големи първенства.
След три поредни загуби стигна до успех над украинката Ливач, което ти донесе и европейската титла в Рим. Какво промени в себе си? С каква нагласа тръгна за този финал? Може би вендета, реванш?
– Да, това наистина е първата ми победа срещу тази съперничка. Три пъти се срещахме миналата година и аз 
три пъти загубих финал с нея. Този път може би аз бях по-мотивирана и психически по-настроена, защото трябваше да връщам един загубен голям финал. До последно имах надеждата и вярата, че съм по-добрата.
Във финала в нито един момент не изглеждаше притеснена или просто на нас, които сме извън тепиха, така ни се е сторило…
– По принцип съм човек, който не показва много емоции. Явно и на тепиха съм така. Доста често ми го казват. До последно бях много концентрирана и не исках да мисля и да се успокоявам, че вече съм победител. Исках да съм концентрирана до края на самата среща.
Вече имаш четири европейски титли – три при девойките. Сякаш първите винаги печелиш най-трудно, така ли е?
– Така е, да, защото предишната титла я загубих и когато не си ставал първи, нямаш тази увереност. А когато вече си я завоювал, сякаш имаш един плюс повече в себе си.
От кои страни са най-класните ти конкурентки в най-леката категория при жените?
– Разбира се, японките. Те са най-голямата ни конкуренция не само при мен, а и като цяло във всички категории.
Кажи нещо повече за японската школа в женската борба. Имаше лагери в „страната на изгряващото слънце“ – какво видя там? Ще продължат ли хегемонията си още дълго?
– Да, бяхме на лагер. Наистина са много странна нация, може би са малко по-напред от нас, защото развиват борбата си от доста дълго време, пък и от много малки започват да тренират. Дали ще продължат? На последното световно се видя – направиха само една шампионка, така че мисля, че скоро ще приключи тази 
хегемония.
Имаше ли медиен интерес и към вас? Обикновено с японския отбор по големите първенства се движат 30-40 журналисти.
– Да, не очаквах, но имаше. Те са си такива. Направихме доста срещи и събирания.
Нещо по-специално в подготовката?
– Може би това, че наблягат повече на техниката. Не използват повече силови тренировки или за издръжливост. Предимно залагат на техниката и на тренировки с борба.
Защо избра да тренираш борба? До края на миналия век се считаше, че това е типично мъжки спорт, а ти изглеждаш с доста крехка физика…
– Не знам дали аз си избрах този спорт, така се случи. Просто така тръгна. Може би имах късмет, не знам. Но за мен вече няма мъжки спортове. Особено в този век, според мен жените са много повече мъже.
Брат ти също е тренирал борба – той намеси ли се в твоя избор?
– Да, намеси се. Постоянно се биехме като малки, конкурирахме се. След като него го записаха, нямаше как да изпусна този шанс и аз.
Всичките си медали спечели под ръководството на Петър Касабов като треньор. Как успява той да те мотивира, какво ти казва във важните моменти?
– Той е много важна част в моята подготовка. Може би дължа всичките си успехи на него. Успява да ме 
мотивира, а и не само мен. Мисля, че най-важното е, че ме кара да не се съмнявам в себе си. Виждам, че и той не се съмнява в мен.
Съжалявам, но ще те върна към един кошмарен период – тежка травма в рамото през 2018 г. дълго те извади от голямата игра. Минаваха ли ти мисли да се откажеш? Какво се случи в този период?
– Наистина беше много тежък. Понякога не искам и да се сещам. Но беше момент, който явно трябваше да се случи, за да мога да продължа напред и да стана още по-силна. Със сигурност е имало моменти, в които съм мислела да се откажа и съм се съмнявала в себе си дали ще постигам добри резултати, дали изобщо ще се върна, както преди.
При завръщането ти на големия тепих спечели сребърен медал от Европейското първенство в Букурещ. Вярваше ли, че наистина ще успееш да стъпиш на подиума след тази тежка принудителна пауза?
– Не, изобщо не вярвах. Това беше първо голямо състезание за мен след такава доста дълга пауза. Може би повярвах, чак когато пристигнахме за самото състезание и видях другите момичета, с които съм се борила преди.
Как отговаряш на репликите, че борбата не е за жени?
– По принцип не отговарям на такива реплики. Както казах, вече няма женски и мъжки спортове и дейности.
Направи нещо историческо – отвоюва първия медал за България на дебютните плажни Олимпийски игри в Доха, където заслужи бронз през миналата година. Какви емоции преживя там? Беше ли приключение за теб?
– Да, беше голямо приключение. Никога не се бяхме борили на пясък в някакво състезание. Отидохме малко и на шега, защото повечето момичета там бяха минали през квалификационни турнири. За тях това е сериозен спорт, докато при нас не беше точно така. Беше малко странно, защото правилата са много по-различни от обикновената борба. Но след това имаше емоции и много усмивки.
По-трудно ли е на пясъка, отколкото на тепиха?
– За мен беше по-трудно, да, защото се боря по такъв начин, че трябва постоянно да удрям коленете си. А там нямах никакво право – това беше директна точка за съперничката.
Имаш ли конкретен план по дни до световната квалификация за Олимпийските игри в края на март в Будапеща? Освен това изпитание, имаш право и на поправителен на квалификацията в София…
– Започваме тренировки в София, а след това заминаваме направо в Будапеща. Там ще ни е лагерът преди квалификацията. Надявам се още там да се класирам за финала, за да мога да взема квота и след това да няма поправителен.
Минава ли ти мисълта, че може да се разминеш с Токио или не си позволяваш подобни неща?
– Гледам да не го мисля много. Като цяло избягвам мисли за Токио, как ще се развият нещата преди и след това.
Най-трудното в елитния спорт днес?
– Може би напрежението, коментарите на външните хора. Особено хората, които не разбират от борба.
Социалните мрежи как влияят?
– И там има много негативни неща, които понякога те тормозят. Но затова се опитваме да сме по-дистанцирани и по-затворени.
Борбата е труден спорт, който изисква много комплексни качества – сила, гъвкавост, издръжливост, бързина, светкавична реакция. Как успяваш да тренираш всички тези неща?
– Опитвам се. Не мога да кажа, че всичките ги мога доста добре. Но се опитвам да ги съчетавам, колкото е възможно.
Къде имаш резерви?
– Може би в гъвкавостта и в бързината.
Имало ли е случай да съчувстваш на съперничка, която си победила?
– Не, защото на мен никой никога не ми съчувства, особено на тепиха. Само веднъж ми се случи, когато на едно момиче ѝ изпука коляното и това ми беше грешката, защото я пуснах, точно тогава се обърнаха нещата и ме победи. Затова гледам да не изпитвам такива емоции.
Коя страна от човешките взаимоотношения ти е най-неприятна и не можеш да приемеш?
– Предателството на близките хора или на хора, от които си очаквал много, пък след това се обръщат нещата. Това е нещото, което най-много не харесвам в хората.
В този смисъл, когато беше тежката контузия, успя ли да си преброиш приятелите?
– Да, със сигурност ги преброих. Няколко пъти.
Сега в дните на награждавания, медийни изяви, поздравления за какво най-често си мислиш?
– Покрай медийните изявления, със сигурност за почивка, защото откакто сме се върнали, нямаме почивка, в която да си сам и да осмислиш какво си направил.
Свикна ли вече с медийното внимание?
– Не искам да свиквам. Не обичам да съм открита, да си показвам емоциите. Не искам да си давам личното пространство.
Прави впечатление, че със съотборничките ти в Левски и в националния отбор Тайбе Юсеин, Мими Христова и София Георгиева сте много близки. Как разпускате след тренировки, шегувате ли се помежду си? Има ли настроение по лагерите, каквото по принцип властва от много десетилетия в мъжката борба?
– Точно между тези момичета със сигурност има някакви шеги. Наистина сме много близки. Почти 24/7 сме 
заедно. Те са ми като второ семейство, като сестри. Не е точно като в мъжките национални отбори, все пак сме жени, но има доста настроение и емоции.
А по време на състезания, концентрираш се само върху твоите изяви или хвърляш поглед и на тях?
– Заради тези момичета постоянно съм под още едно напрежение. Не само за себе си, а и за тях. Много са ми близки – когато те са зле, и аз съм зле.
Влияе ли на самочувствието ти, когато видиш, че загуби твоя сътборничка?
– Понякога влияе, но вече толкова време сме заедно, че вече сме претръпнали. Бързо се концентрираме в нашите срещи.
Какви страхове имаш в днешни времена? Направи ли те борбата по-смела?
– Конкретни страхове? Не знам. Със сигурност ме е направила по-смела. Научих много неща за много 
различни хора – и добри, и лоши. Може би ме направи с по-голямо самочувствие.
Остава ли ти време да се интересуваш от проблемите на днешния свят? На държавата например? Или заради сравнително затворения начин на живот по лагери и състезания подобни проблеми минават покрай теб?
– Гледам новини, но не се интересувам специално от проблеми, различни от спорта, защото имам достатъчно други неща, за които да се тревожа. Гледам да ги избягвам тези неща.
Разчувстваш ли се, когато чуеш химна?
– Да.
Виждали сме те да плачеш… Доколко силно е това чувство у теб?
– Доста е силно, защото знаеш, че химнът свири в твоя чест и цяла България го слуша. А и не само България, а целият свят, цяла Европа, както беше сега. Това ти показва какво си направил и какво можеш още.
Каква е Миглена Селишка извън тепиха? Как се забавляваш, за какво мечтаеш извън спорта? Например мислиш ли за твое семейство?
– Не знам каква съм извън спорта. Другите може да кажат, че съм много тиха и мълчалива. Дали мисля за нещо извън спорта? Да, със сигурност. Всеки човек иска да има собствено семейство. Аз имам няколко, но искам и още едно. Това е най-важното, което ще постигна след спорта.
Това, че си по-мълчалива, по-затворена плюс ли е според теб в днешния свят?
– Мисля, че да, защото много хора казват приказки, които не мислят. Правят си проветрение на устата. За 
мен това не е добре.
Най-святото нещо, в което вярваш?
– Семейството.
Голямата ти цел днес?
– Да спечеля златен медал в Токио!
