„Целта ми е да не спирам да тренирам, да давам максимума от себе си и да взимам медали, за да се отблагодаря на хората, които влагат труд, усилия и време в мен“
Днешната млада героиня е поредното доказателство, че в България женската борба е на особен почит и пиадестал. Историята на 17-годишната Мима Танева е история за безрезервната любов към борбата и към ценностите, на коята тя възпитава.
Трудолюбивата тийнейджърка завоюва поредно злато от Държавно първенство по борба при подрастващите. В края на януари Мима детронира всякаква конкуренция в категория до 62 кг. в Сливен – „Меката на родната борба“.
Пътят на Мима в борбата започва в Нова Загора, а в последните 4 месеца съдбата ѝ отрежда място сред редиците не на коя да е, а на самата Станка Златева. Възможността да черпи знания директно от най-чистия „планински извор“ е нещо, което може само и единствено да развие феноменалния потенциал. Потенциал, който тя самата е създала чрез хилядите часове прекарани в залата – там където тя се чувства най-спокойно.
До къде се простират мечтите ѝ, за любовта към борбата от пръв поглед и каква е нейната рецепта за успеха, говори бъдещето на българската борба Мима Танева:
Мима, привет. Къде те намираме в момента?
– Здравейте. Намирате ме точно след тренировка. Преди малко се прибрах в общежитието ми в Сливен. Уча в спортното училище „Димитър Рохов“.
Разкажи на читателите ни за началото ти в борбата. Къде и кога започна да тренираш, кой те насочи към спорта?
– Започнах да тренирам на 10-годишна възраст. Моите по-големи сестри тренираха по това време и постоянно ми разказваха за тренировките, състезанията, медалите. Още не бях стъпила в залата, а вече исках да се занимавам само с това. Стартирах с борбата в гр. Нова Загора. Отидох с един приятел в залата му и там се запознах с първите ми треньори – Пеньо Сурчев и Даниел Дичев. Те се държаха мило с мен. Беше много забавно, защото тренирах само с по-големи, тъй като нямаше много мои връстници. Всичко около мен бе ново и интересно, бях полудяла в добрия смисъл. Единственото, за което мислех, бе следващата тренировка. Общо взето любов като в приказките.
С какво те спечели борбата? Кога си каза, че това е твоето нещо?
– Борбата ме бе спечелила още преди да стъпя в залата. Чувствах го отвътре. Още от първата тренировка знаех, че съм намерила нещо истинско и за цял живот.
2022-ра започна много силно за теб – злато от Държавното лично първенство за девойки. Разкажи как премина състезанието, как се подготви за него.
– Подготовката бе супер, всичко в нея мина по план. Имах да сваля само 3 килограма. Останах доволна от себе си, макар да знам, че имаше някои неща, които не свърших както трябва. Състезанието протече гладко, нямах кой знае колко трудни мачове, без да подценявам който и да е противник.
Колкото и успешно да е едно състезание, човек винаги има какви поуки да си извади. Ти какъв извод си направи след Държавното?
– Че не трябва да се отказвам. След всяко падане следва ставане. Видяхме грешки в играта и сега ще работим за тяхното отстраняване. Но това се случва само с тренировки. Борбата ме прави истински щастлива, казала съм си, че няма да се откажа.
Разкажи ни малко повече за клуба, в който тренираш? От колко време си там, кой е твоят треньор, как протичат тренировките?
– Тренирам в Сливен от 4 месеца. Възпитаничка съм на клуба на Станка Златева и Недка Атанасова. Те са моите треньорки. Тук се чуствам на място. Подготовките за състезанията са ясни и методични. На тренировки се забавляваме, но в същото време даваме всичко от нас. Няма как да бъде по друг начин. Радвам се, че попаднах и на прекрасни съотборнички, на които мога да разчитам за помощ.
Кое е най-трудното ти състезание до този момент в кариерата ти и кое най-запомнящото се?
– Всички състезания са трудни. Навсякъде се бориш с гладни за успехи противници. Никога няма да забравя Европейското първенство за момичетa до 15 години в Полша през 2019-та. Първата ми опонентка бе от Беларус. Водех с две точки в заключителните секунди, но за съжаление, не успях да мина зад гърба ѝ и тя ме тушира в самия край. Аз си бях виновна, но помня и до ден днешен този урок.
Как прекарваш свободното си време и как се постига баланс между училището и ежедневните тренировки?
– Нямам свободно време, защото сутрин съм на училище до обяд, след това се прибирам и си оправям багажа за тренировка. След нея обратно вкъщи за почивка и сън. Обичам да слушам музика, тя ми помага да се съсредоточа и да си събера мислите.
През 2023-та завършваш училище. Мислила ли си какво ще правиш след това?
– Не съм мислила, а и не обичам да правя много планове за бъдещето.
Много от предишните ти колеги, които съм интервюирал ми споделиха, че те не са единствените борци в семейството. Дали ще е дядо, баща, майка. Има ли такъв случай в твоята фамилия и ако да, разкажи малко повече!
– И при мен има такъв случай, но не е нито майка ми, нито баща ми. Това са по-големите ми сестри. Те ме надъхаха да ги последвам. В моите очи те бяха толкова вдъхновени и горди, исках да съм точно като тях.
Суеверна ли си? Имаш ли ритуали или обичаи, които изпълняваш преди мачове?
– Не. Треньорите ми ме държат достатъчно мотивирана. Преди всеки мач се моля на Бог и излизам на тепиха с мисълта, че аз ще победя.
Какви цели си си поставила за 2022?
– Единствено искам да нямам контузии. Целта ми е да не спирам да тренирам, да давам максимума от себе си и да взимам медали, за да се отблагодаря на хората, които влагат труд, усилия и време в мен.
Каква оценка си даваш ти за първите ти 7 години в борбата и какво искаш от себе си за следващите 7?
– За първите 7 години се представих добре, но винаги може и още. За следващите 7 не знам какво ще се случи, но каквото ми е писано, това ще стане.
Интересуваш ли се от други бойни спортове? Било то да ги практикуваш или само да ги гледаш?
– От други спортове не се интересувам. Брат ми тренираше вдигане на тежести. Той много ми е обяснявал и показвал техники. Изключително трудна и изтезаваща дисциплина. Само хората, които са се занимавали с нея знаят какво е.
На кой и за какво искаш да благодариш?
– Искам да благодаря на моето семейство, че винаги е до мен и че ме подкрепя във всички мои решения. Също така и на треньорките ми за това, че са ме изслушвали за всяко едно нещо и че ми дават наставления. Благодаря и на Пеньо Сурчев и Даниел Дичев за това, на което са ме научили. Никога не трябва да забравяме от къде сме тръгнали. Благодаря и на приятелките ми, които ми оказват огромна подкрепа. Без нея няма да се справя.
