Начало Бокс Боксовата легенда Тончо Тончев: Всички лишения не са били напразни

Боксовата легенда Тончо Тончев: Всички лишения не са били напразни

Боксовата легенда Тончо Тончев: Всички лишения не са били напразни
0

Носителят на сребърен олимпийски медал по бокс – Тончо Тончев, бе гост на в предаването „Код Спорт“. Едно от големите имена в българския спорт говори за успеха си, за битките си на професионалния ринг, за илюзиите и изненадите, които ти поднася животът. Той първи прослави страната ни в професионалния бокс, където стартира със страхотна серия от 24 победи! Тези успехи му гарантираха поясите за интерконтинентален шампион на две от федерациите – тези на Световния боксов съвет (WBC) и Световната боксова асоциация (WBA), както и колана на Европейския боксов съюз. 


– Тончо, здравей! Приветстваме те с добре дошъл на ринга на „Код Спорт“! Какво е усещането, когато след толкова години медалистите от олимпийски игри, световни, европейски първенства сте отново на една сцена?

– Върнахме се доста години назад, когато бяхме спортисти. Да се видим пак все едно сме на олимпиада всичките заедно. С някои от тях не сме се виждали дълги години след олимпиадата през 1996 г.

– 24 години изминаха от спечелването на сребърния медал от олимпиадата в Атланта – връщаш ли се към този голям успех?

– Много често се връщам към този успех. Някой път имам чувство на задоволство, друг път на яд, че не съм могъл да се кача на най-високото стъпало.

– Кое ти попречи?

– Не знам. Тогава бях много суеверен и си казах, че ще стана олимпийски шампион. Но може би лоша шега на съдбата.

– Спомена, че съжаляваш за изпуснатото злато, но прости ли на човека от щаба Георги Стоименов-Терсенето? Какво се случи на финала с алжиреца Хосин Султани?

– О, аз съм простил на бате Гошо и съм му простил от сърце, защото знам какво е, когато имаш свой състезател, на който си дал време, средства и лишения той да стане олимпийски шампион. Простил съм му от сърце, тъй че да е жив и здрав! Бог да го благославя! Но като се върна назад срещата беше така, че 30 секунди преди края водех с 3:2 съдийски гласа и отдолу чух гласа на бате Гошо. Каза, че губя една точка, а аз водех една точка. В старанието си да върна тази точка пуснах един десен прав. Същевременно и Султани пусна десен прав, но моят удар не го зачетоха, а зачетоха неговия. Така стана 3:3 и с две подточки той ме победи и взе златото.

– Коя беше най-трудната ти среща в Атланта?

– На четвъртфинала, защото тогава е най-тежко. Нагласата е много жестока. Казах си, че трябва да го взема този медал, затова съм дошъл! В първия рунд хвърлих абсолютно всички сили и бате Геле ми каза в ъгъла: „Е, какво правим сега? Има още два рунда.“ Отговорих: „Бат Геле, не се притеснявай, ще го излъжа!“ Така и направих.

– Имаше ли големи празненства в Сливен, след като се завърна?

– Имаше, защото дълги години, откакто Нораир Нурикян завоюва златото. Той е сливенски поданик и за втори път аз печеля медал от олимпийски игри. Имаше много празненства. Чувствах се удовлетворен от успеха.

– Какво ти костваше този успех?

– Много труд, лишения, тренировки, спазване на килограми и гладуване. Много пъти съм си мечтал, когато изляза и гледам съпрузи с деца да се разкарват. Виках си: „Леле, кога ще бъде това нещо и аз да си хвана детето и съпругата да се разхождаме?“ Но когато видиш, че всичко е насреща и си спечелил медал, това те удовлетворява. Всичко, което си тренирал, лишения, не е напразно.

– Четири години по-рано на олимпиадата в Барселона загуби на четвъртфинала от легендарния Оскар де ла Оя – имаше ли респект от американския боксьор и как се разви битката ти с него?

– Тогава не го познавах много добре. Знаех, че е добър боксьор, но когато се качихме с него на ринга, беше много добър. Точките бяха ту за мен, ту за него, но в края на третия рунд получих много силен удар в черния дроб. Бях млад, още нямах 19 години, беше ми първа олимпиада. Казвах си: „Бат Тончо, дават те по телевизора.“ и лягах. Но вторият удар беше много тежък и ми удариха нокдауна. Но все пак съм доволен от класирането там.

– Как се чувства един 19-годишен младеж на най-големия спортен форум?

– Като едно дете, което се учи да прохожда. Така бях и аз – млад, неопитен в големия спорт.

– Защо реши да станеш професионалист? Преди 25 години се отказваш от аматьорския бокс – грешка ли беше или не?

– Не, за мен не беше грешка. Взех медал от олимпийски игри и си казах, че спечелих най-високото отличие. Докато тренират и спортуват цял живот има спортисти, които не са отишли на олимпийския форум. На сегашните спортисти им желая от сърце да отидат и да видят какво е преживяването. Пожелавам им успех и да вземат и медали! Но не съжалявам, че съм преминал към професионалния бокс.

– Кой беше човекът, който видя в теб потенциал за професионалния бокс? Коя беше първата ти среща на професионалния ринг?

– С мен разговаря Филип Фондю, който е мениджър, още на олимпиадата 1992 г. в Барселона. И оттогава водехме преговори да стана професионалист. Но му казах, че сега съм в казармата, млад съм още, имам още много опит да трупам. По този начин някак си го отрязах да не ми говори повече, не мислех и за професионалист. Но след медала от олимпийските игри, взех решение да стана професионалист. Да видя какво е чувството там, когато се качиш на ринга.

– А би ли ни разказал каква е разликата между аматьорския и професионалния бокс?

– О, разликата е огромна! Първо трябва да си промениш мисленето за срещата, защото аматьорите тогава играхме три рунда по три минути, а при професионалистите, когато се играе за титла, са 12 рунда по три минути. Трябва да тренираш повече за издръжливостта, за въздуха, за друга тактика в самата игра. Но с опита, който имаме като аматьори, това е един голям плюс, когато отидеш при професионалистите.

– Когато кажеш професионалист и всички смятат, че потичат реки от пари – така ли беше и при теб? Какво е заплащането?

– Това са кървави пари, да ви кажа честно, тъй като се искат много труд и много лишения. При аматьорите си казваш, че имаш три рунда, качваш се и ги изиграваш, докато при професионалистите ти загряваш три рунда само! Оглеждаш тактиката на противника, за да направиш тактика срещу неговата.

– Коя беше най-трудната ти среща като професионален боксьор?

– Може би първата среща, макар че тя не беше толкова трудна, но мисълта, че се качваш за първи път като професионалист, някак си те сковава.

– В кой рунд се отпусна тогава?

– О, още отначало. Имам навика да оглеждам противника как тръгва, с какви удари почва и вече си правя преценката аз с какво да го контрирам и как да си проведа подготовката.

– Имаш ли обяснение защо Флойд Мейуедър е машина за пари, при положение, че не е боксьор в тежка категория?

– Може би е по-атрактивен боксьор. И аз не мога да си го обясня при положение, че има доста по-атрактивни боксьори от него.

– Каква бе ролята на Ивайло Гоцев в твоята кариера?

– На няколко срещи в Америка ми беше мениджър, когато стъпих за първи път.

– Кого видя тогава в Америка – някои от големите боксьори?

– В Барселона видях Ивендър Холифийлд. Беше точно зад мен на пейката, когато гледах олимпиадата. В Америка с други по-известни не съм тренирал.

– Като дете имал ли си идол сред боксьорите, на когото си искал да подражаваш?

– Ивайло Маринов.

– Какво ти харесваше при него?

– Гледах му финала на олимпиадата в Сеул, когато се качи на стълбичката и стана олимпийски шампион. Казах си: „Кога ли и аз ще отида на олимпиада, и аз да взема медал?“ Когато звучеше химнът, се разплаках.

– Кое те накара да спреш с бокса?

– Може би вече годините напреднаха и идва време, когато трябва да кажеш „стоп“ на спорта.

– Как се озова в Кипър?

– Просто едно спонтанно решение със съпругата. Взех си семейството и отидохме в Кипър. Мислех си, че мога да стана треньор там, но като отидохме в тяхната федерация ми казаха, че знаят кой съм и какво мога, но още нямат такъв спорт.

– И с какво трябваше да се занимаваш?

– Един приятел ме заведе в един супермаркет и каза, че ще работя тук. Тогава зареждах плодове и зеленчуци в супермаркета.

– Не можеше ли по това време да останеш в България, да предаваш опита си на подрастващите? Все пак си човек с име, постигнал си толкова много… Никой ли от федерацията не се поинтересува какво прави Тончо Тончев?

– По това време почти никой не се обаждаше да пита как си, що си, добре ли си, имаш ли нужда от нещо?

– С какво не можа да свикнеш в Кипър?

– Когато си със семейството, няма проблем, защото където ти е семейството, там е твоят дом! Бях със съпругата и с децата. Тогава голяма ми дъщеричка се омъжи и ми се роди внуче. Дойдоха в Кипър, стояха няколко месеца и казаха: „Татко, ние се прибираме.“ Бях свикнал с малката и като си заминаха, не можах да издържа и казах на съпругата ми, че си тръгваме за България. Точно за 20 дни купих билет и се прибрах.

– Разкажи ни как стана боксьор – откъде тръгна, само с бокс ли си се занимавал като малък, опита ли някой друг спорт?

– Като деца играехме в квартала, където живеех. Първо пробвах футбол, обаче нещо не се получи. Ритнаха ме в коляното и се поду. Викам си, че няма да е футбол. После едно друго приятелче каза да ходим на джудо. Отидохме, един по-голям ме тръшна и си казах, че това не е за мене. Тогава моят баща, бивш боксьор, каза, че ще ходим в залата. Но преди това с него всяка събота ходих в гората да ме учи на бокс – на стойките, на движенията напред-назад, на прави удари. Бил съм 6-7-8-годишен. Когато отидохме в залата, ударих два пъти чувала и си казах, че оставам тук. Тогава известният сливенски треньор Добри Загоров, лека му пръст, каза, че от понеделник съм на тренировки. Отначало ще тренираме по три пъти на седмица – понеделник, сряда и петък. И така се зароди желанието за бокса в мен.

– На колко години беше, когато спечели първия си медал?

– Когато бях пионер. За годината не се сещам, но играх финал с Даниел Петров на 32 кг. Загубих от него на републиканско първенство.

– Как го прие?

– Тогава не приемах загубите и исках да хвърлям медала. Моят баща дойде при мен и ми каза: „Не се притеснявай, не се ядосвай! Още колко пъти ще те режат и ще губиш, но това е пътят, по който трябва да вървиш.“

– Взе ли реванш в годините от Даниел Петров?

– Не можах, не се срещнахме. Аз качих малко килограми, а той си остана в по-долната категория.

– Кой те привлече в националния отбор? Как стана така да се състезаваш за България? Кой те откри и те покани при мъжете?

– Говорим за 1992 г., когато беше предолимпийският турнир за игрите в Барселона и бях в националния отбор. Бате Михаил Таков тогава ме покани. Конкуренцията в националния отбор беше много голяма за титуляр в кат. до 60 кг. Говорим за Емил Чупренски, Милен Влахов, Асен Василев… Бяхме четири-пет равностойни боксьора. Който и да беше отишъл на олимпиада, щеше да направи същото, което направих и аз.

– Защо вече не виждаме големи боксьори в България?

– Според мен причината идва от клубовете, където трябва да се работи с малките деца, за да може оттам да тръгнат бъдещи поколения.

– А защо не се работи – няма деца или няма подготвени треньори, или няма пари?

– Може би и от трите по малко. Няма и деца, няма и пари по клубовете, а има и хора, за които не съм чувал да играят бокс, а са треньори по бокс!

– Следиш ли развитието на Кубрат Пулев?

– Да. И то с голям интерес.

– Смяташ ли, че ще успее да победи Антъни Джошуа? С какво се промени Кобрата през годините?

– Когато се качиш на ринга да играеш с даден противник, независимо дали е за световна титла или ти е първа среща, винаги шансовете са 50 на 50. После вече трябва да се види кой на какво ниво е, каква е подготовката, дали е на най-високото ниво, дали е по средата. Но Кубрат има огромни шансове да бъде първият световен шампион за България при професионалистите в тежка категория!

– Въпросът е, че срещата му непрекъснато се отлага дали заради пандемията, дали поради контузии…

– Когато имаш желание и воля, дори и след една или две години, пак ще стане тази среща. Знаеш, че този мач ще го играеш. И си с нагласата да бъдеш винаги готов и подготвен за тази среща.

– Не те ли уморява толкова дълга подготовка? Как всичко това влияе на психиката на един боксьор?

– Ако ти е малко по-лабилна психиката, да, рухваш. И това, което си тренирал с годините, и то рухва. Почваш пак всичко отначало. Но психиката ти трябва да бъде с нагласата, че като се качиш на ринга, ще станеш световен шампион.

– Имал ли си проблеми с режима?

– Не, като всеки друг млад спортист навремето ходил съм по барове и заведения, но когато кажем „стоп“, остава толкова време за подготовка за дадено състезание, всичко се вършеше нормално.

– Оженил си се на 19 години – по онова време прекарвахте много дни на лагери. Как се чувстваше далеч от семейството? Тежко ли ти беше?

– Да, особено когато се роди първата дъщеричка. Даже бях на лагер тогава и не можах да я взема от родилния дом. Но за всяко нещо се изискват лишения. За да получиш нещо, трябва да дадеш от себе си. Без жертви не може.

– Бил ли си се извън ринга? Някой опитвал ли се е да те предизвика?

– Колкото и нескромно да звучи, не, не съм се бил извън ринга.

– Лесно ли живее един мъж с четири жени – съпруга, две дъщери и внучка?

– А, сега стана и момченце. На 2 годинки и 8 месеца е, да ми е жив и здрав. Казва се Тончо-младши.

– Значи има вариант да видим боксьор след години?

– 80% съм казал, ако има желание. Аз насила няма да го карам да играе бокс, но ако има желание и видя, че има дадени качества, които вярвам, че са зародени в него, ще го направя. Ще му покажа това, което аз съм правел навремето.

– Как издържаш с женското царство?

– Нормално. Между четири жени само аз мъж в къщата, добре се разбираме.

– Има ли нещо, за което да мечтаеш?

– Човек винаги мечтае за много неща. Най-важното мечтая винаги да бъда жив и здрав, Бог да ме дари със здраве, защото всичко останало е днес си тук, утре те няма. Всичко, което трупаш – пари, имоти, къщи… Там, закъдето си тръгнал, няма да го вземеш, всичко си остава пак тук.

– С какво се занимаваш в момента?

– Работя като тапицер. С това си прехранвам семейството. Единствената работа, за която отивам с желание. При теб идва едно голо дърво, обличаш го и става мебел. Това ми доставя огромно удоволствие.

– Нещо за финал на нашия разговор?

– Бъдете живи и здрави! Никога не се отчайвайте! Макар че е много рядко явление в момента… Като гледам хората по улицата повечето са отчаяни – един изнервен, друг нямащ.

– Като че ли има защо…

– Така е, има защо, но просто надеждата умира последна.

Остави твоят коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.