Мохамед Али – Джо Фрейзър
Две от най-заслужилите и важни имена в историята не само на бокса, но на спорта като цяло. Срещат се три пъти в рамките на първата петилетка на ’70-те години на миналия век. Първият двубой се провежда на 8-ми март 1971 г. и до ден днешен е смятан за най-великия боксов мач в историята. Двете величия нямат загуба до този момент, а едва ли има по-подходящо място за този епичен сблъсък от митичната арена в Ню Йорк „Медисън Скуеър Гардън“. Двубоят е наречен „Битката на века“ или просто „Битката“, а авторитетното списание „The Ring“ го определя за Мач на годината. Сблъсъкът е много повече от двамата най-добри боксьори. Той получава и политически отенък. От едната страна е Али, който отказва да влезе в армията на САЩ и да бъде изпратен във Виетнам. Мохамед Али губи световните си титли по тази причина и професионалният му лиценз бива отнет. В другия ъгъл е „Димящия“ Джо, който се превръща в боксьор номер едно и се окичва с титлите, които до преди няколко години са на рамото на Али. Двубоят се очаква с небивал интерес дори и от най-незаинтересованите спортни фенове. Те виждат в мача между Фрейзър и Али сблъсък на десния консерватизъм и левия либерализъм. Любимецът на Филаделфия печели срещата чрез единодушно решение след изиграването на пълните 15 рунда, нанасяйки първа загуба в профи кариерата на Али, който се е завърнал на ринга преди 5 месеца.
Минават почти три години преди реваншът между Фрейзър и Али. Междувременно на сцената е изгрял Джордж Форман, който през 1974 г. е световен шампион. Така втората среща между двамата е за американската титла в тежка категория, но това по никакъв начин не снема от нетърпението и голямото очакване на публиката. Двубоят отново се провежда в „Медисън Скуеър Гардън“. За разлика от първата среща, този път максималната продължителност на мача е 12 рунда. Този път победител с единодушно решение е Али, който взима своя дългочакан реванш. Срещата обаче не се доближава до шоуто и фойерверките от първия мач, а това означава само едно – трилогия.
Третата среща между Али и Фрейзър е всичко, за което боксовите фенове мечатят, че дори и повече. Наречен „Тътенът в Манила“, последният мач между двете икони се провежда във Филипините. По неофициални данни двубоят е наблюдаван по телевизията (не само на живо, но и на запис) от ЕДИН МИЛИАРД човека. 100 милиона любители на бокса го гледат на кино, а събитието е закупено от 500 000 домакинства. Лично президентът на Филипините настоява и агитира срещата да се проведе в Манила. Али сам си прави живота интерсен и труден в заключителните седмици от подготовката си. Той се среща лично с президента Фердинанд Маркос и жена му, но компания му прави неговата любовница Вероника Порше. Събитието е шумно отразено в САЩ, а жената на Али – Калифа, хваща първия самолет за Филипините и двамата съпрузи си спретват един сериозен скандал като за последно. Двубот се провежда около 10:00 ч. сутринта местно време, за да може останалия свят и ай-вече САЩ да се насладят на зрелището с бира в ръка. Първооктомврийската жега в Манила е изпепеляваща. Али твърди, че е свалил над 2 килограма по време на мача, докато Фрейзър си спомня, че температурата на ринга е близо до 50 градуса заради прожекторите и телевизионното осветление. Битката между двамата гладиатори се превръща в същинска класика. Редуващи се атаки от двете страни. По-ниският Фрейзър постоянно финтира и търси скъсяване на дистанцията, а по-пъргавият Али маркира опонента си и постоянно го тормози с левия си прав. Али отново изпозлва т. нар. техника „rope-a-dope“, която стаа популярна в мача му срещу Джордж Форман. Али се обляга на въжетата и слага тежеста си върху тях, печелейки време за възстановяване. Фрейзър пък на няколко пъти намира главата на Али с бруталното си ляво кроше, но „Най-великия“ не пада на земята. С течение на времето обаче, тактиката на Али започа да се обръща срещу него, тъй като Фрейзър обсипва тялото му с мощни крошета, което сваля гарда на Али. След края на деветия рунд Али се връща в ъгъла си и казва на своя треньор Анджело Дъндий:
‘Никога не съм бил толкова близо до смъртта’.
В срещуположния ъгъл пък е видимо изтощеният Фрейзър, чиито очи започват да се затварят от десетките точни попадения на Али. Към края на двубоя очите на Фрейзър са почти напълно затворени, а именно това се оказва решаващо в непопулярното решение на неговия треньор Еди Фъч да прекрати двубоя точно преди началото на последния 15-ти рунд. Фрейзър, разбира се, протестира, но решението на Фъч е непоколебимо.
‘Край. Никой няма да забрави какво направи днес‘, отговаря му Еди.
Години по-късно Али споделя, че той самият е пожелал да прекрати мача и е помолил своя треньор да среже бинтовете около ръкавиците му, но Дъндий отказва и секунди след това краят идва от другия ъгъл.
Срещата печели приза „Мач на годината“ на 1975-та, а двубоят е в челните места на редица авторитетни класации за най-значимите спортни събития нa 20-ти век.
Флойд Патерсън – Ингемар Йохансон
Най-старата от всички трилогии, които слагаме в тази класация. Преди на професионалната сцена да изгреят имената на Мохамед Али, Джо Фрейър и Джордж Форман, на върха в тежката категория има друго име – Флойд Патерсън. Американецът е най-младият световен шампион в тежка категория, когато на 21-годишна възраст печели световната титла. И до ден днешен неговото име върви паралелно с това на шведа Ингемар Йохансон, а трилогията между тях е колкото странна, толкова и продиктувана от съдбата. Патерсън и Йохансон се познават още от юношеските си години, тъй като се състезават на Олимпийските игри в Хелзинки през 1952 г. Флойд печели злато в средната категория, а Ингемар печели сребро при тежките. Въпреки че е висок едва 183 сантиметра, Патерсън грабва световната титла в тежка категория под чинното ръководство на Къс Д’Амато, който става известен по света именно с еволюцията, която прави с Патерсън. След като американецът разбива конкуренцията в Щатите, на дневен ред се появява най-голямото страшилище, което Европа може да предложи. Шведът е със статут на задължителен претендент и срещата е организирана бързо. Двубоят се провежда в Ню Йорк, а арена на събитието е стадионът на бейзболния тим „Ню Йорк Янкийс“. Датата 26-ти юни 1959-та завинаги остава в историята като една от най-големите изненади в богатата история на бокса. Патерсън е сочен за твърд фаворит от букмейкъри и фенове. И ако първите два рунда минават сравнително спокойно, то в третата част шведът избухва и сваля домакина в нокдаун цели 7 пъти!!! преди реферът да прекрати позора за американеца. Йохансон се превръща в едва петия световен шампион, който не е от САЩ, а победата му бележи първият трумф на европеец срещу американец в шампионски двубой от 1933 г.
12 месеца по-късно е време за реванш. Нито шампионът, нито претендентът се бият срещу друг опонент в този промеждутък, което е изключитлно странно за онези години. Втората битка отново е насрочена за лятото и отново се провежда в Ню Йорк. Йохансон е прекарал голям част от последните 365 дни по екскурзии с новата си жена, докато американецът има само една мисия в главата си – да си отмъсти. Този път Флойд влиза в мача в ролята на аутсайдер, но и този път букитата са в грешка. Патерсън приключва съперника си с нокаут в петия рунд и се превръща в първия двукратен световен шампион в тежка категория. Брутално ляво кроше „изключва светлините“ на шведа още преди да падне по гръб, а отброяването на рефера е просто формалност. Оттам идва и прякорът на Патерсън, който се стича на помощ на шведа след края на мача и му помага да се съвземе. „Джентълмена на бокса“ обещава трети мач на Йоханосн и обещанието е спазено 9 месеца по-късно.
Третата и последна среща се провежда през март 1961 г. Отново няма междинни двубои – последният им съперник е и следващият им такъв. Именно финалната битка е и най-емблематичната от цялата трилогия. Този път срещата се играе в Маями, а редица журналисти от онова време споделят впечатленията си от лошата форма, в която се намира шведът. Ингемар не спазва никаква диета и се наслаждава на живота на максимални обороти. Разбираемо, Патерсън отново е в ролята на фаворит, въпреки че началото на мача е повече от шокиращо за публиката. Йохансон праща американеца в нокдаун на два пъти, но в самия край на частта Флойд връща услугата и на свой ред сваля опонента. По-късно авторитетното списание „The Ring“ определя тези три минути за „Най-добрия рунд“ на годината. Патерсън започва да търси тялото на опонента и бруталните им размени остаят шведа в лошо състояние. Така се стига до шестия рунд, в който натежалият Ингемар вече е останал без въздух и се държи едва-едва на краката си. Края за него идва след тежко ляво кроше, което бива последвано от две десни право в челото. Европеецът показва сърце и се изправя малко преди 10, но реферът е видял достатъчно и прекратява срещата, спасявайки Йохансон от нещо по-страшно.
Тайсън Фюри – Дионтей Уайлдър
Нямаше как да не запазим най-доброто за финал. Най-доброто, което ние сме виждали, разбира се. След най-старата трилогия, завършваме и с най-пресната такава. Битките между британеца Тайсън Фюри и американеца Дионтей Уайлдър са най-силото, което това гениално поколение боксьори от тежката категория ни остави. Поне до този момент. Трудно ще бъде подобрено, но дано да видим и още топ имена едно срещу друго. През лятото на 2018-та Тайсън Фюри се завърна на ринга след близо 30 месеца заточение. „Краля на циганите“ бе прекарал последните две години в пиене, наркотици и ядене, което се виждаше и от 180-килограмовата му осанка. Междувременно Дионтей Уайлдър царуваше със „златно-зеления“ пояс на WBC и нижеше нокаут след нокаут. След като Фюри направи две лесни срещи, боксовият свят ахна от щастие, когато стана ясо, че в края на 2018-та Уайлдър ще защитава титлата си срещу Фюри. Двамата се изправиха един срещу друг на 1-ви декември в Лос Анджелис, а това което предстоеше, бе очаквано от малцина. Фюри, който не се бе бил в истински мач от ноември 2015-та, доминираше напълно срещу „Бронзовия бомбардировач“. Уайлдър така и не можеше да хвае на мушката Тайсън и британецът трупаше рунд след рунд на сметката си. Всичко това обаче отиде на вятъра, когато в осмия рунд Дионтей свали „Краля на циганите“ на земята. Нещата изглеждаха безпроблемни за Фюри, които се изправи и продължи да доминира до последния рунд. Там Тайсън се отпусна за секунда и след десен прав последван от ляво кроше британецът се озова на земята. Всичко изглеждаше готово, когато от не знай къде, Фюри просто реши да се изправи и да спечели остатъка от рунда. Така съдиите край ринга трябваше да вземат крайното решение и вместо да отсъдят в полза на Фюри, те постъпиха по соломонoвски и определиха срещата за равен. Решение, което първоначaлно бе прието на нож от феновете, но в последствие се оказа златно!
Уайлдър и Фюри поеха по различни пътища след първия си мач, само за да се срещнат отново след 14 месеца. Този път арена на битката щеше да е Лас Вегас, а залогът отново бе същия – световната титла на WBC в тежка категория. Даже по-голям, имайки предвид скорошната победа на Антъни Джошуа срещу Анди Руис. Очакванията на всички бяха победителят от този реванш да се срещне с „Ей Джей“ в двубой за определяне на неоспоримия шампион. Фюри бе качил близо 7.5 килограма в сравнение с първия мач, а разликата между него и Уайлдър бе 19 килограма! Самият Фюри обясняваше преди мача, че е дошъл за нокаута и този път нма да остави нищо в ръцете на съдиите. И… точно това се случи. Британецът доминира от началото до края, бидейки по-агресивният и далеч по-нападателният боксьор от двамата. „Краля на циганите“ прати противника си в нокдаун в третия и петия руд, а срещата можеше да бъде прекратена още в четвъртия рунд. Това обаче се случи чак в седмата част, когато Марк Бриланд спаси своя боксьор и метна кърпата на ринга. Светът видя нов рецитал на Фюри, който нокаутира най-големият нокаутьор. В щаба на американеца щяха да настанат сериозни промени, а ударите в главата явно му бяха поразмътили доста мозъка…
Между втората и третата среща се случиха толкова много неща, че не знам откъде изобщо да започна. Буквално седмици след триумфа на Фюри и тържественото му сядане на трона на Световния боксов съвет, COVID-19 се появи и промени света. Всички големи спортни събития бяха спрени за известен период от време, а боксът пострада сериозно. В същото време бившият шампион се показа като много слаб губещ и изсипа какви ли не оправдания за загубата си. Марк Бриланд бе сложил нещо във водата му и в същото време се е опитал да го саботира; костюмът, с който Уайлдър излезе на ринга бил прекалено тежък и го изморил; Фюри е имал тежести в ръкавиците си; юмруците на Фюри са били неправилно сложени, за да пуска нерегламентирани удари и какво ли още не. Коронавируса отложи първоначалните намерения за реванш между двамата и Фюри обърна вниманието си към Джошуа. В последния момент обаче, от щаба на американеца се сетиха, че имали право на трети мач и се стигна до съд, който нареди на Фюри да защитава титлата си срещу „Бронзовия бомбардировач“. Трилогията бе насрочена за октомри 2021-ва, което означаваше, че двамата не са се били от последния им двубой, който се състоя на 22-ри февруари 2020-та. Мястото отново бе Лас Вегас, а Фюри бе качил още повече килограми. Този път Тайсън бе 125.6 кг, а Уайлдър също се налял – 108. За пръв път американецът се качи на ринга преди Фюри, но това нямаше никакво значние. Двамата сътвориха шоу, което никога няма да бъде забравено от хората, които са имали честта да го гледат на живо и от милионите по света, които са седяли будни до никое време. Уайлдър, който беше сменил олимпийския шампион Марк Бриланд с Малик Скот показа нови трикове, които за малко да сработят. Фюри свали Уайлдър в нокдаун в третия рунд и точно когато изглеждаше, че този път краят ще е по-бърз, американецът върна услугата. Дясната ръка на Дионтей разтърси главата на опонента му в 4-ия рунд и шампионът падна в нокдаун не един, а цели два пъти! Уайлдър обаче не успя да натисне докрай и с течение на времето 108-килограмовото му тяло го изостави. Фюри отново взе инициативата и налагаше Уайлдър, а в десетия рунд мощно кроше изпрати американеца на земята. Всичко приключи рунд по-късно, когато Фюри пласира брутално късно дясно кроше в главата на врага и той се строполи на земята. Реферът не понечи дори да отброява, а светът бе видял достатъчно, за да провъзгласи за пореден път „Краля на циганите“ за „Краля на бокса“.
