Боксовата легенда Серафим Тодоров даде интервю пред „Блиц“, в което говори за за живота в Германия, за коварната болест, която бори вече доста време – хроничен псориазис, както и за приятеля си Кубрат Пулев.
50-годишният ексцентричен талант, родом от Пещера, в момента живее в Мюнхен при семейството си – жената, синът и дъщерята. Радва се на още едно внуче, след като наскоро се е родило второ момченце на сина му. Както винаги Сарафа е истински и откровен.
– Здравейте, г-н Тодоров! Как сте, къде ви откриваме?
– Здравей, приятелче! В Германия съм, много ми е приятно да се чуем. Радвам се, че се сещате за мен. Благодаря на Бога, но не съм добре. Неадекватен съм, това е истината!
– Здравословни проблеми ли?
– Да, има ги, няма как. Раздавах се много, жертвах си здравето и вече не съм добре. Много ми е кофти. А и тук в Германия не ми е комфортно. Щом не съм в милата родина, ми е гадно! Имам хроничен псориазис, отвратително е. С хронична болест съм, която мам*цата ми разказа! Не ставам вече, това е истината. Това е мръсна болест, лекувам се, не й се давам.
– Не сте сам нали?
– Да, около мен са жена ми, сина ми, дъщерята, снахата, зетя, внучета имам. Но това не ме успокоява. Аз съм човек, който много набляга на реалностите. С чиста душа съм, откровена… И точно заради това страдам. Защото, ако не бях с откровена душа, щях да съм милионер в момента. Благодарен съм на Бог, че ми е дал таланта да се боксирам толкова успешно. Но в България не е добре да си добър човек, защото всеки те мачка.
– Не искате да се връщате обратно ли?
– В Германия съм от месец и една седмица. Как да не искам в България, приятелю? Мисля да се връщам, защото тук просто не мога… Носталгията ме мъчи. България ми е всичко, майчината родина ми е. За България съм готов на всичко, отхвърлил съм милиони през годините, добре знаете. На никой не се е дал такъв шанс, какъвто пред мен се е откривал. А аз не се възползвах и хората все си мислят, че съм психопат, ненормалник…
Ако знаете само какви пари са ми предлагали – и от Австралия, и от другаде, само, за да подпиша с тях, да отида и да щракам с пръсти. Но Господ ми е дал такава душа просто – изобщо да не мисля за пари. Вложил ми е негова душа, така го усещам. България все ме дърпа, все си искам в родината. Само България ми е на сърцето, да бъда около моите хора, приятели и роднини. Просто искам нормален живот.
– Защо смятате, че нямате нормален живот в България?
– Защото в България вече го няма и нормалното. Последният път като се върнах от Германия, бях пет месеца у нас. Но няма какво да правя. Катастрофа е, няма работа. А и какво да работя? Трябва да бъда в бокса – треньор, мениджър… Но с кого да бъда? Всеки си дърпа чергата към него. Хората са много алчни, озлобели са.
Аз съм с коренно различно разбиране от другите. Когато видя нещо нестандартно в работата, веднага я зарязвам – и работа, и приятелство, и изобщо не се занимавам. Писна ми от дивотии в България. От мен всички са видели само добро. На никого не се моля, само на Бог! Ако ще и с парите да съм закъсал, пак няма да им се моля. Ще ям само хляб и сол, но ще оцелея. Ако ще да си и мултимилиардер, какво значение има – ти си човек на Бога. Даже и много пари да имаш, пак си никой, въшка си просто. Убеждаваш ли се, приятелче, че съм различен човек? С много интересно мислене съм. Не всеки мисли като мен. Характерът ми е такъв просто.
– Финансово как сте в момента?
– Не мога да се оплача. И това е благодарение на децата ми, които са много интелигентни. Oтлично вървят тук – в Германия. В Мюнхен сме, луда работа е тук. Хитлер така го е направил – всички да робуват. Моите хора работят, включително и жена ми, само аз не. Те са добре и ме поддържат. Засега съм при тях, но не ми е добре, не ми е комфортно в Германия. Но няма как, защото като се прибера за 10-15 дни в България, всички пак ще ми се качат на врата. Няма как да стоя при лешоядите, които ми вземат парите. А в същото време жена ми и семейството ми в Германия да работят и да ме издържат. Много са добре, получават уникални пари. Синът ми е с 4000 евро на месец, дъщеря ми 3000, мъжът й е охранител, получава 2500 евро. Щракат си с пръсти и парите им идват. Благодарение на тях и на Бог мога да дишам. Не ме оставят нито за миг, бащино задължение все пак. Сега на сина ми му се роди второ момченце, радваме се на бебето. Мъничко е още, на три седмици, гледаме го.
– Гледахте ли победата на Кубрат Пулев?
– Не. Кога се е бил?
– Наистина ли не знаете, че имаше мач преди няколко дни и постигна поредна победа?
– Не приятелче, наистина. Не следя медиите, нямаме българска телевизия тук.
– Не използвате ли „Фейсбук“ или други социални мрежи?
– „Фейсбук“ ли? Айде, стига! Не съм по тези неща. „Фейсбуци“, „Вайбъри“… няма смисъл да си затормозявам мозъка. Я ми кажи, братиньо, с кого се е бил, известно име ли е?
– Американецът Райдъл Букър, който е бивш затворник.
– Оф, ясно! Щом е бил в затвора, със сигурност е психясал. Но важното е, че Кобрата е победил. Не съм го гледал, така че не мога да коментирам в детайли.
– Всички очакваме битката за световната титла. Нашият боец има ли шанс срещу Антъни Джошуа или Анди Руис?
– Дай Боже да му се открие тази възможност. Много ще се радвам, ако победи. Кубрат има душа, родолюбец е. Желая му Бог да го богослови, да стане някаква магия и да победи. Дано Господ му даде нужното разбиране в ринга, което е ключово. Джошуа и Руис са уникални боксьори. Те са унищожители, свръхчудовища са просто. На Кобрата му куцат още много неща, трябва да ги подобри.
– Някога помагали ли сте му със съвети?
– Как да го съветвам? Аз не мога да се докопам до него. Около Кобрата се навъртат едни хора, разни мениджъри, треньорите му също са много. Бих го посъветвал да престане с правите удари. Това не е бокс. Трябват крошета, ъперкъти, клякаш, лягаш оттук оттам, да има удари отвсякъде. Трябва да праскаш яко. Не знам как са го учили треньорите му. Да, има понякога прави удари, но повече трябва да са – бам, бам… Намираш подходяща дистанция и започваш с ъперкътите – в главата, крошета. Удряш и го сваляш. Но това явно треньорите му не го учат.
– Като се приберете от Германия, ще го потърсите ли и евентуално да се видите?
– О, разбира се. Той ми е приятелче. Много искам да му кажа някои неща. Но трудно би се случило. Преди 4 години бях при него на Белмекен, покани ме да го видя. Но около него много хора се бяха събрали, просто мястото ми не беше там в този момент. Да бъде жив и здрав, най-важното. Желая му още много успехи.
– Кога се прибирате от Германия?
– Може би като получа парите от борсата. Тук ми дават по 1100 евро на месец, братиньо. Преди време работих тук и имам права, полагат ми се пари от борсата. Обаче трябва да ме вкарат от училище, но аз не ставам за училище, защото съм с псориазис. Вчера бях в клиниката, за да ми издадат един документ, след като се запознаят с болестта ми. И с него ще мога да поискам да ми изплатят всичките пари, които ми се полагат от борсата. Чакам за още четири месеца, това са 4400 евро. Много пари давам за лечение. Като си взема парите, веднага паля колата и се прибирам в България.
Много остър псориазис имам, хроничен. Не ми изчезва вече няколко години. На моменти ми олеква, но после… Мъчи ме, брутално е. Не мога да го излекувам вече много години. Влоши се покрай ядовете ми в България. Заради това, че ми забиваха нож в гърба. В един момент просто получих уплах от хората. А аз се раздавах за тях, давах си живота. Помагах на всеки. А те ме крадяха, включително приятелите. Но когато си свалиха маските, си казах: „Леле, майко! Защо съм се раздавал, защо съм си давал парите!?“. Бях банкомат просто. Видяха ми благородната душа и ме ограбваха. Майко-о-о, само като се сетя – милиони съм отказвал! Получих уплах от хората и тази болест ме думна. От стреса е, ясно е. Но животът продължава. Великият е един – Бог. Един ден ще има изцерение. Болестта ми дойде, за да ме поучи да внимавам и дори да зная на кого да казвам „здрасти“. Истината е, че около мен бяха само демони, не спираха да ме грабят и използват.
