Начало Senshi Петер Артс на 50: Получих повече от кикбокса, отколкото му дадох

Петер Артс на 50: Получих повече от кикбокса, отколкото му дадох

Петер Артс на 50: Получих повече от кикбокса, отколкото му дадох
0

Световната кикбокс легенда Петер Артс даде специално интервю за нидерландската медия „Де Телеграф“ навръх своя 50-годишен юбилей. Boec.BG ви предлага целия превод на любопитното интервю на една от най-известните бойни личности в света и инструктор и съдия на елитната бойна верига SENSHI.


С три световни титли от K-1, завоювани през 90-те години на миналия век, Петер Артс е един от най-успешните бойни атлети, произлезли от Нидерландия. Неповторимият боен дух, възхитителните нокаути на ринга и веселият му вид правят Холандския дървосекач може би най-известния кикбоксьор на всички времена. Артс празнува 50-ия си рожден ден тази неделя. „Телеспорт“ ще поговори с Артс.

В спортната си зала в Енсхеде той говори с гордост за близнаците си Монтана и Марчиано (19), но също и за въздействието, което кикбоксът е оказал върху живота му, за скорошната смърт на четириногия си другар Пабло и за неизменния чар на страната, в която го носят на ръце: Япония.

До каква степен е важна възрастта за теб?

-Може и да звучи като клише, но петдесет е просто едно число. Макар че наистина звучи като преклонна възраст. Още помня добре как дядо ми навърши петдесет, а сега вече е мой ред. Но аз се чувствам по-скоро на 30. Това е така,  защото постоянно съм зает, особено с моята спортна зала („Fight Institute Peter Aerts“) и често пътувам в чужбина или с борците, които тренирам, или за да преподавам кикбокс. А и като треньор работя много с млади хора, което ме държи млад и по дух. Нямам опасения, че хората, които тренирам, ще ме нарекат „старчок“ или нещо подобно, защото те знаят, че все още се справям доста добре на ринга. Затова не смеят, хаха.

Петер Артс (дясно) преди 14 години в двубой със Семи Шилт. Днес двамата са много добри приятели и инструктори на SENSHI.

Как се поддържаш във форма?

-Все още тренирам всеки ден и внимавам много с диетата си. Това е задължително, иначе до месец ще съм се превърнал в един схванат дядо. А и във времената на корона вируса е особено важно да сме в най-добрата възможна форма. Разбира се, 34-годишната ми кариера на кикбоксьор е оставила следа, по-скоро физически, отколкото психически. Дясната ми ръка е много увредена, а дясното ми коляно е с износен хрущял.. Затова внимавам да поддържам силни мускули. Преди малко тренирах заедно със сина си Марчиано. Голямо удоволствие е да напредваме заедно.

Опитът ти в топспорта твърде екстремен ли ти се струва сега, като погледнеш назад?

-Спортът е страхотно нещо, но топспортът не е здравословен за никого. Имал съм случаи, в които продължавам двубой твърде дълго, когато всъщност е било по-добре да спра. Но от кикбокса съм получил повече, отколкото съм му дал. Бяха страхотни времена и бих повторил всичко отново, без да се замислям. Без цялото това спортуване, щях да съм изтегнат на дивана като някой старец с огромно шкембе.

Постоянството е в характера ми. Миналата година участвах в двубой в Япония. В първите десет секунди си разтегнах бицепса на лявата ръка. Болеше много, но въпреки това нокаутирах противника във втория рунд. За щастие, все още имах десния си юмрук и здрав ритник. Помислих си: това може да е последният ми двубой, не мога да се откажа. Като кикбоксьор не може просто да помолиш да те сменят, както при футбола.

Какво е това: неспирният глад на бивш топ боец за ринга?

-Най-много ми липсва адреналинът. Преди очаквах трескаво и дълго всяка битка и тогава, в сюблимния момент, беше просто въпрос на „аз или той“. Въпреки че този гъдел винаги ще съществува, вече не искам да участвам в топ двубои. Сега, на 50-годишна възраст, това няма с нищо да ми помогне. Редица бивши топ боксьори, включително Ернесто Хуст, Семи Шилт, Реми Бонярски и аз, сме получили покани да се бием във Франция в началото на 2021 г. Не знам дали това ще се случи, но аз съм склонен да се състезавам там срещу добър боксьор от В-класа. За щастие, понастоящем получавам удовлетворение и от други неща, като например спортната ми зала. Мога също така да се наслаждавам и на разходка с кучето ми.

Като заговорихме за кучета, миналия месец трябваше да се сбогуваш с Пабло, един от аржентинските ти догове.

-Да, това беше много жестоко. Пабло беше страхотно куче, мой близък приятел и „бодигард“. Той беше на почти 11 години и имаше проблеми с крака си. Приспахме го заради много различни проблеми, свързани с възрастта. Това се случи у дома, бяхме се събрали с цялото семейство. Плаках много, бях наистина съсипан. Но да, смъртта е част от живота и понякога кучетата умират преди хората. Положихме праха му в урна, на която ще намерим хубаво място в градината ни, ще направим нещо като балийски храм със малки статуи на Буда.

Петер Артс обожава кучета. След смъртта на четириногия му другар Пабло той извежда аржентинския дог Синта два пъти дневно.

Плаках много, когато неотдавна се наложи да приспим Пабло“

-Пабло беше верен семеен приятел, много по-верен от повечето хора. Винаги трябваше да му слагам каишка, защото мразеше всичко извън собственото си семейство. Например, преди няколко години едно момиче притича развълнувано към дъщеря ми, за да я поздрави. Пабло искаше да я нападне, защото мислеше, че тя напада дъщеря ми. За щастие, го бях сложил на повод. Сега си имаме само Синта, която е с няколко години по-млада от Пабло. Извеждам я на разходка два пъти на ден. Разходките са много успокояващи. Приятно е да си сред природата и да избягаш за малко от мърморенето на жена ти, хаха.“

Ако наблюдаваш от ъгъла боксовия мач на някое от децата си, едва ли ще ти е толкова спокойно…

-Това е съвсем друг вид стрес от това да се състезаваш самият ти.  Кикбоксът е честен, но суров спорт. Разбира се, намирам го за ужасно, когато получат удар или ритник, но това е част от спорта. Изкуството е в това да ги сведеш до минимум. Като треньор, аз играя важна роля в това отношение. Затова трябва винаги да съм нащрек по време на двубой. Нямам право да допускам грешки. Напрежението е голямо, но въпреки това предпочитам лично да тренирам децата си. Защото така знам със сигурност, че всичко ще е наред. Кикбоксът е моята стихия, знам точно какво трябва да се прави на ринга.

Как се развиват те като бойци?

-Дъщеря ми е малко по-напреднала от сина ми. Това е защото е участвала в повече двубои. Много бих искал да лансирам Монтана в Япония, където вече се е била два пъти. Марчиано също се развива добре, но заради отдавнашна травма на пищяла засега му позволявам само да тренира. Той има предостатъчно време пред себе си и скоро това, че може да се боксира добре, може да се окаже голямо предимство. Стилът му много прилича на моя стил в миналото, точно както прилича на мен и по външен вид. Но особено много ми харесва, че и двамата имат невероятен хъс, те наистина са луди по този спорт. Вкъщи също не можем да спрем да говорим по тази тема.

Вярно ли е, че взимаш и уроци по японски вкъщи?

-Да, един час седмично. Правя го, защото скоро ще отварям спортна зала в Токио. Тогава ще е по-лесно да те разбират на японски и да можеш да следиш разговорите около себе си. Жена ми Естер и децата също планират да започнат уроци в бъдеще.

Ще емигрира ли семейство Артс в Далечния Изток?

-Все още не, но възнамерявам да оставам в Япония за по няколко месеца годишно. Честно казано, там се чувствам повече у дома си, отколкото в Нидерландия, въпреки че и тук ми харесва да бъда със семейството си. В Япония, където все още ме смятат за герой, заради златните ми години в K-1, постигам резултати много по-лесно. Един прост пример: преди известно време организирах гала вечер в Токио и получих залата безплатно от общината. В Нидерландия постигаме много по-малко с кикбокса, защото спортът има негативен имидж. От огромно значение е, че заради връзките ми, мога да лансирам бойците си на много различни места по света. Не само в Япония, но и в държави като България, Румъния, Германия, Франция и САЩ.

Японският манталитет повече ли ти допада от нидерландския?

-На първо място, не мога от нищо да се оплача в моето доджо, но като цяло хората в Япония са много по-дисциплинирани и свестни, отколкото в Нидерландия. Това много ми харесва. Тук поведението на улицата става все по-дръзко и агресивно. Само вижте бруталните грабежи на часовници „Ролекс“ или какво се случи миналото лято в Де Пиер. В резултат на безредиците в Схевенинген много хора вече не смеят дори да се разхождат там. Това не може да е истина! Извършителите трябва да понесат сериозни последствия. Два здрави удара с тоягата по гърба и автоматично ще спрат. Но не, сега те просто могат да си позволят да правят каквото си искат. Един ден лежат в ареста и пак са на свобода. Изобщо не мога да го проумея.

По същия начин съм възмутен и от дебата за расизма. В моята зала идват хора от всякакъв произход. За мен всеки е равен, стига да се държи добре. Ако си прилежен, учиш си уроците и даваш най-доброто от себе си, аз съм убеден, че можеш да стигнеш върха в Нидерландия. Тогава няма значение дали си бял, кафяв, зелен или черен. Но в крайна сметка всичко се свежда до уважение. Дръж се с другите така, както искаш те да се държат с теб. На това уча и децата си.

Остави твоят коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.