Бурното развитие на ММА в края на 20 век и големите успехи на Бразилското Джу-джицу в смесените бойни изкуства (особено в началото на обособяването им като спорт), легитимираха тази бойна система като ефективен инструмент, който обогатява арсенала на бойците и им дава работещи решения в определени ситуации на битката. Огромният интерес към БЖЖ в последните две десетилетия в Европа, Северна Америка и определени части на Азия започна да повдига въпроси относно неговите корени и произход – кой е прародителят на Бразилското Джу-джицу, как е изглеждала неговата концептуална и техническа система, набор от принципи за битка, стратегия, тактика и историческо развитие. Обяснението, което ще намерите в почти всяка БЖЖ зала е, че корените на популярния спорт са японски, той е силно повлиян от школата по Джудо на Джигоро Кано чрез неговия ученик Митсую Маеда, който освен до Кодокан е имал контакт с някои по-стари японски школи по бойни изкуства. Това твърдение е правдиво в основата си, Маеда наистина е ключова фигура в историческата рамка на БЖЖ, обучава братята Грейси (а твърде вероятно и не само тях) и чрез неговите познания се полага основата на развитие на Бразилското Джу-джицу. Но фактът, че имаме разбиране за японския произход на БЖЖ не изчерпва въпроса относно същността на онези японски бойни системи преди Джудо, от които на практика започва всичко. Много преди Джудо и Бразилско Джу-джицу, в Япония съществува Джу-джицу – ръкопашна система от хватови и ударни техники, които са били практикувани от самурайската класа в качеството им на военизирана социална група.
Самият израз Джу-джицу е японски и подлежи на различен превод, макар в повечето преводи да се среща като „Меко умение“, „Гъвкаво умение“. Най-общо казано можем да приемем съдържанието, което стои зад него като система за ръкопашен бой, която е била интегрирана в обучението на японските самураи до средата на 19 век. Дотогава самураите са били единствената социална група в японското общество, която е имала ангажимент към войната и националната сигурност, единствените, имащи право да използват оръжие и да се придвижват въоръжени. В този смисъл Джу-джицу е била спомагателна бойна система, която да бъде полезна на самурая в случаите, когато оръжието не е налично, а не крайъгълен камък в бойната стратегия. Напълно логично е, когато си въоръжен с няколко вида остриета или друг тип оръжие от самурайския арсенал, компетентността в ръкопашния бой да е важна, но не и фундаментална. Някой казват, че Джу-джицу за самураите са били онези 10 секунди на бойното поле, в които те трябва да стигнат до оръжието си, ако по някаква причина е било загубено, изпуснато, отбито. Разбира се, примерът е символичен, но изразява ясното самурайско виждане, че преимущество се осигурява с острие, а не с ръце. И един конкретен пример. Във всяка една съвременна школа по бойни изкуства част от загрявката е свързана с различен тип „кълбета“ – напред, назад, настрани и т.н. Някога кълбото не е било просто инструмент за подготвяне на тялото за същинската практика, а чисто практичен начин да се стигне до оръжието, което е на няколко метра от теб. В много съвременни школи по традиционни японски бойни изкуства това умение продължава да се възпитава чрез имитационни оръжия, тенис топки или сваляне на колана от ги , който се хвърля на определена дистанция и трябва да се стигне с едно „укеми“ (превъртане напред).
Използвам изразът „бойна система“, а не бойно изкуство, неслучайно. Отношението на самураите към Джу-джицу е чисто практично – набор от знания за бой с голи ръце в определена тактическа ситуация. Неслучайно се използва изразът „джицу“ или „джуцу“, който сам по себе си може да бъде преведен като „начин“, „метод“, „способ“. В тези думи японците влагат не толкова философско значение, колкото практицизъм. За разлика от израза „До“ – „Път“, при който се интегрира дълбоко философско разбиране за смисъла от конкретната физическа дейност и занимания. Наименуването на бойните системи за обучение и възпитание на самураите носят именно израза „джуцу“, „джицу“ – Кен-джуцу, Джу-джуцу, Иай-джуцу и други. Отделен е въпросът, че самурайският път се базира на определени философски догми и виждания за човешкото съществуване, които са оказали влияние и в начина, по който се практикуват тези системи. На практика обаче идеята за специфично влияние върху човешката същност и начин на мислене чрез практикуването на бойни изкуства започва да добива по-целенасочен характер с появата на модерните стилове бойни изкуства след Реставрацията Мейджи – Джудо, Айкидо, Карате – До и други.
Любопитен факт за традиционното самурайско Джу-джицу е, че то рядко е наричано Джу-Джицу в Япония. По онова време Джу-джицу е практикувано в отделни самурайски фамилни школи (Рю или Рюха), всяка от които е имала свои-собствени особености при практиката и техническата база. Джу-джицу не е било едно и също по отношение на методиката и по тази причина конкретно практикувано направление е било обозначавано с името на въпросната школа. Например школата Кито Рю е била известна с техниките си за хвърляне, Такенучи Рю – с познанията си за обездвижване на опонента. Теншин или Шинъо Рю пък било направление в Джу-джицу със силен фокус върху ударната техника и граплинга, а Йошин Рю добило популярност със специфичните познания за мобилността на тялото, способността да излиза от линията на атаките и да отстъпва по правилен начин далеч от опасността.
Какви са оръжията на традиционното Джу джицу?
Джу-джицу от времето на феодална Япония е работило в широк спектър от дистанции. В една традиционна Джу-джицу система са широко застъпени хватовите техники – за хвърляне, събаряне, заключване на стави и прищипване на мускули, задържане и контролиране на земята, задушаване на опонента в различни ситуации. Отделно е тренирана и т.нар. „Атеми уадза“ – „ударна техника“. Практикувани са удари с различни повърхности на ръцете и краката – лакти, юмруци, длани, остри повърхности, пръсти, лакти, пищяли, глезени и други. Тъй като Джу-джицу не е имало спортен характер, ограничения в точките на поразяване не са съществували. Като основен приоритет на самурайската система за ръкопашен бой е било обезвреждането на въоръжен човек, който потенциално би могъл да бъде екипиран с доспехи. Това обяснява и логиката да се залага силно на захватни прийоми за събарянето и обезвреждането на опонента, тъй като ударната техника не би имала успех срещу човек с бойна екипировка. Тъй като Джу-джицу работи във всички дистанции на боя и използва ударна и захватна техника, мнозина биха прокарали паралели със съвременните смесени бойни изкуства, които имат спортен характер. Подобна аналогия би могла да бъде направена с уговорката, че техническата база, цели и подходи в боя са напълно различни.
Имало ли е рандори (свободна практика, спаринг) в традиционните Джу-джицу школи?
Няма информация в самурайските школи да е практикуван спаринг или Джу-джицу да е превръщано в инструмент за надиграване и надлъгване. Възможно е определени школи да са търсили повишаване на реализма при практика, но това не е бил обичаен подход в онези години. Каква е причината за това може да се размишлява надълго и нашироко. От една страна спортният характер на една телесна практика повишава риска от травматизъм и контузии. Нека се съгласим, че една боеспособна армия не може да си позволи да се избива на тренировъчните татамита, ако утре й се наложи да влезе в пряк сблъсък на бойното поле. Ако сега влезете в едно елитно военно подразделение, дали в ежеседмичната им програма за подготовка ще видим тежки спаринг сесии, които да редуват ударни размени и „криви“ хвърляния? Нека припомним и комплексната подготовка на един самурай, за когото ръкопашният бой далеч не е бил единственото занимание. Самураят е изучавал различна работа с остриета и други оръжия, които са били част от арсенала на японските воини, в т.ч. нагината (традиционно японско оръжие), стрелба с лък, копие и др. Отделно, воините са имали и специализирани занимания по бой във вода, ориентиране, връзване на човек, разузнаване и други специфики на воинската професия. Така че Джу-джицу едва ли е бил основният фокус на самурайските бойни занимания и в този смисъл заякването на тялото и подобряването на уменията не са били цели постигани чрез тежки спаринги.
Основни постулати в Традиционното японско Джу-джицу
Както стана ясно, самурайската система за ръкопашен бой съчетава хватовата и ударната техника, което ще рече, че в определена ситуация не се е разчитало само на едното. Така често пъти възможността за хвърляща техника идва като пряк резултат от успешно пласиран удар, който нарушава баланса на опонента и замества захвата, чрез който в стилове като Джудо например се създава т.нар. „Кудзуши“ (извеждане от равновесие). Джу-джицу на самураите отделя специално внимание на ситуацията невъоръжена ръка срещу въоръжена ръка – защити срещу атаки с различни по дължина остриета, тояги и ударни оръжия. Основен принцип при тези защити е излизането от линията на атаката или т.нар. „тай сабаки“, което се среща във всички японски бойни изкуства изобщо. В съвременни демонстрации може да видите, че опитните майстори, които осъществяват контрол върху въоръжената ръка правят всичко по силите си да насочат посоката на острието или огнестрелното оръжие извън себе си, дори след като въоръженият противник е вече на земята и почти обезвреден.
Любопитна подробност за практиката в Джу-джицу е разбирането, че техниката с гола ръка се подобрява значително чрез работа с оръжия. В традиционните японски бойни порядки често се забелязва твърдението, че работата на тялото с оръжие и работата му без оръжие е една и съща. Тоест, това, което самураят прави с катаната си като поредица от движения и принципи, може да бъде интегрирано и в ситуация на самозащита с голи ръце. Подобно разбиране е в огромен конфликт със съвременните бойни спортове, при които никой не работи с определен тип оръжие, за да повиши ефективността на техниката си с гола ръка. Но в миналото това разбиране е било фундаментално и продължава да бъде такова в онези школи, които пазят традиционната японска концепция за практика. Интересно е, че самият Хелио Грейси през 20 век заявява за своето Грейси Джу-джицу: „Това, което самураите са правили с мечове, ние правим с голи ръце“. Дали Хелио е имал предвид точно това е трудно да кажем, но сентенцията му буди любопитство и разпалва въображението по въпроса.
„Изковаване на тялото“
В японските бойни изкуства се смята, че съществува процес в бойния път на всеки ученик, който има за цел да го подготви за същинската практика. Той представлява онова време за ученика, от което той се нуждае, за да засили слабите места на тялото си, да премахне болките, ако има такива и да повиши увереността си, че може да премине към по-тежките натоварвания. Този начален раздел на практиката служи за подготовка на тялото, ума и духа за „бойни“ действия и се нарича Карада дзукури („Изковаване на тялото”). Смята се, че Карада дзукури може да продължи от 1 до 5 години в зависимост от особеностите, възприемчивостта и качествата на ученика. По време на този период начинаещите започват да опознават и изпълняват правилата за практика и поведение в залата и живота. Въпреки усещанията, които остава изразът „Изковаване на тялото“, дълбокият му смисъл не е свързан изцяло със силови упражнения и тежки тренировки, а често пъти с личностно осъзнаване и овладяване на процесите, които се случват в самия ученик под влияние на всички фактори.
В заключение!
Темата за традиционното японско Джу-джицу е дълга и изпълнена с много детайли, които могат да подобрят разбирането на съвременните практикуващи за самурайските бойни традиции. Един материал е крайно недостатъчен за това. В днешно време специфичната техническа база на Джу-джицу често пъти е обект на скептицизъм, поради липсата на ясен измерител за ефективността му в истинска ситуация. В букета от съвременни бойни спортове съществува състезателно направление по „Традиционно Джу-джицу“, макар това, което виждаме на тепиха там да изглежда доста далечно и различно от това, което е било Джу-джицу в Япония през нейния феодален период. Преди няколко години сред някои от големите имена в Бразилското Джу-джицу пък започна да циркулира идеята за премахване на националната идентификация в името и то в крайна сметка да бъде наричано само Джу-джицу. Различната специфика на японската и бразилска култура, които са оставили следи в тези две направления през годините, различната техническа база, тактика и цели, спортният характер на едното и стремежът на другото да остане дефинирано като изкуство с несъстезателни цели (поне за една сериозна част от традиционните школи) продължават да бъдат аргументи, които вероятно ще възпират този процес да бъде финализиран. А и кому е нужно?
Днес Традиционното Джу-джицу е разпознато като бойно изкуство, което дава големи възможности за самоотбрана, наред с всички други производни или алтернативни направления в тази посока. Дебатите за това, от какво има нужда човек за ефективна самозащита, ще продължат, но един факт ще остане непокътнат от критиките – добро или не, ефективно или не, Джу-джицу е събирателен израз за цялото знание на професионални воини в Далечния Изток как се оцелява, когато оръжието не е до теб. В продължение на столетия.
